Двадесет и вторият Старец - Авирохол Тахария

    Двадесет и вторият Старец е един от Двадесет и четиримата Древно Изначални Старци. Той дълбинно е Безименен, но има Символичното Име:
     Авирохол Тахария.

    Той е Старец на Слънцата - Изречени и Скрити. Той е Старец на Пустотата - Пустотата като Мъдрата Тишина. Той е Наблюдател на Тънката Неизвестност. Той е засиял в Мрака още от Древността. За Него другите Старци казват:
    "Мракът не Му е устоял".

    Той е Двадесет и вторият Изначален Пробив на Древния Мрак.
    Из Древни Отломъци, представено от Елеазар Хараш
    Ние всички сме Изначално Предопределени да познаем Меравот - Древния - и собствената си Безкрайност. Ако изберем Истината, ние вървим уверено към Нищото - нашата Древна Пълнота. Ако изберем света, избираме си празнота и бреме. 

    Пътят към Истината предопределя в един определен ден и час да се случи Посвещението, което е отстраняването на ума и на света, защото в Истината няма ум и няма свят. Истината е Безвремие. Тук, в Нищото на Меравот, злото е разложено, така както в Безмълвието е разложено говоренето. 

    Има Същества, които са безмълвни от милиони години. Има Същества, които са безмълвни и от милиарди години.
    Из Древни Отломъци, представено от Елеазар Хараш
    От какво е съставено Слънцето? Слънцето е съставено от Древност. А що е Древност? Най-изначалната организирана сияеща Нематерия.

    Тази Древност е съществувала още в Митсерията и нейния Замисъл, който е слязъл впоследствие от Абсолюта.

    Не е ли мистериозно всичко около нас? Не е ли мистериозно слънцето, водата, изворът, прицата? Кой тече в извора? Мистериозна енергия. И ние всъщност пием енергия. Къде лети птицата? Ще кажете: В пространството. - Не, птицата лети в енергията. Всичко около нас са древни неща, древни идеи - родени странно, живеещи неуловимо, водени от Великата Мистерия на един Безкраен свят.
    Из Мъдростта на Старците
    Във вселената и света е наситено с едно Скрито Слънце, за което хората и съществата не подозират. То докосва само тези, които си избере. Тези, които са докоснати, стават приятели с Вечната му Светлина. Тези, които не са докоснати, остават да дружат с тъмнината си. 

    Понякога това Скрито Слънце действува странно. То докосва тъмни същества и им разкрива Потаен, Дълбок Път към себе си, а не докосва светли същества. Казвам: Ние не знаем защо това Скрито Слънце постъпва така, но ние знаем, че това е винаги правилно, защото това Скрито Слънце познава съществата още от Древността.
    Из Мъдростта на Старците
    Има Неизразими неща, но те са скрити, скрити в Дълбините. Някои ще кажат: „Красотата е неизразима”. Аз казвам: Кое е красивото в красотата? Красивото в красотата е неуловимото, а неуловимото не принадлежи на красотата, то принадлежи на Пустотата — Великата Неизразимост. Целта на красотата е да ни покаже неуловимия път, по който трябва да се завърнем в Неизразимата Пустота. Що е Пустотата? В Древността тя се е наричала Махава — Майка. А другото й значение е Древност, Бездна. А в тази Майка-Бездна е скрито Ядрото на Мистерията. А там пък е скрит Върховнонеизразимият.
    Из Книгата „Пустота Неизразима”
    Видял съм много красоти. Видях красотата на живота. Видях красотата на смъртта. Видях меката красота на ангелите. Видях чудната красота на вечността. Видях пламтящата красота на серафимите. Видях и дълбинната красота на Майката-Бездна. Но когато ми беше позволено и когато надзърнах в Абсолюта, всички видове красоти угаснаха. И сега в мене живее жив спомен, жива същност, защото сам Той ми се е разкрил. И сега знам, че само трябва да чакам, защото Той сам ще дойде и ще ме погълне. Това съм го нарекъл Мистерия Несподелима.
    Из „Пустота Неизразима”
    И случи се това в Древни времена. По Могъща Повеля бях обхванат от мрак — мрак отвътре, мрак отвън, навсякъде стелещ се тежък мрак. Очите не виждат, сърцето немее, а умът — смутен. Но знаех, че нося Тайна в Себе Си. И знаех още, че Мъдрият се намира там, където е съсредоточен. И така чрез велико съсредоточение влязох в собствената си Тайна и си повтарях: „Аз съм Тайна, Аз съм Тайна, Аз съм Тайна на световете”. И лумна из Дълбините Ми Древен Вулкан, Древна Прасветлина. И мракът беше зашеметен, беше смутен. И избяга някъде в себе си. А Аз бях просветлял и узнах, че имам в Дълбините си Вулкан, Прадревно Ядро. И след като то ми се откри, разбрах, че вече имам достъп до него. Така разбрах, че всяко същество има тази Тайна в себе си, в Дълбините си.
    Из Книгата „Откровения Древни”
    От предългия си опит знам, че в светли и щастливи времена човекът се самопогубва. И когато в миналото ми Ме сполетяха тези светли и щастливи времена, Аз помолих Великия Всемъдър да отдели от Мен светлината и щастието и да ми даде трудни времена. И Той Ми даде тежки времена и Ме въведе в труден лабиринт. И в този лабиринт сякаш нямаше изход. Но в Дълбините си Аз Го призовах само Той да Ме води. И понеже много искрено Го желаех, Той Ме отведе в Себе Си. Сега вече нямам нито светли, нито тъмни времена, защото там, където е Той, е Прасъстоянието преди времената. А там, където е Той, съм и Аз.
    Из „Откровения Древни”
    Живях някога в Древността в една страна. Живях в отдалечено място. То беше мрачно място и слънцето рядко идваше. То беше в една колиба и наоколо нямах близки и нито дори живи същества. И сякаш всичко беше потопено в самота. И дълго време живях в тази самота и открих път към сърцето й. Аз улових сърцето й, обогатих я, осмислих я и тя разцъфтя. Така узнах, че от самотата се ражда едно величествено слънце, каквото е човекът. Но трябва да съумееш да уловиш сърцето й. А тази страна, в която живях, се наричаше Атлантия.
    Из „Откровения Древни”
    Тези, които четат Старците, тези, които мислят за Старците, тези, на които е дадено да се докоснат до Старците, те са тръгнали на път и към Старците, и към собствената си Древност. И ще дойде някога ден, когато самите те ще станат древни. И ставайки древни, пред тях ще се яви Върховният и страшен Абсолют. И Той ще се яви не с излъчването Си, а със Сърцевината Си. И за тези древни това ще бъде ден на най-страшната нощ и същевременно ден на пречудното Запознание с Него. И това ще бъде Ден Първий на Безкрайността, Ден на Великата Бездна.
    Из Книгата „Споделения”
    Живял съм в древни светове и в по-нови светове. И никога не съм искал, и никога не съм търсил приятни времена. Винаги съм търсил трудни времена. За световете трудните времена са скъпоценните времена. В трудните времена израства лекотата. В трудните времена израства яснотата. В трудните времена израства Неизменната Любов. В трудните времена познах Върховния Изпращач, защото Той ми изпрати трудностите, за да се съединя с Него. След това съединение вече не съществуват трудни времена, защото когато си в Него, няма трудни времена, няма леки времена, няма вече времена. Има само едно Древно Състояние, завинаги невъзмутимо.
    Из „Откровения Древни”
    От древни времена живея в Него и не познавам нито трудностите, нито лекотата. И не познавам нито скърбите, нито радостите. И остана ми само едно — тази Величествена Бездна и това Безкрайно изумление. И най-пречудното ми остана — общението с Него. Това общение го наричам Харама Вайя — Върховната Храна.
    Из „Откровения Древни”
    Търси себе си, познай себе си и отиди отвъд себе си. Аз търсих себе си, познах себе си и отидох отвъд себе си. Когато търсих себе си, това беше моето постоянство. Когато познах себе си, тъмнината ми беше дошла на помощ и аз я преодолях. Когато отидох отвъд себе си, мракът се беше спуснал върху мен като велико благодеяние и така познах Всеверния. Сега не търся себе си, но съм потопен единствено в Него. Сега Той е моите намерения, а аз съм Неговата свобода.
    Из „Откровения Древни”
    Отпреди милиони години още узнах, изисква се едно: постоянни малки усилия и призовавания. В далечното минало аз бях тези малки усилия, аз бях малката капка, която проби небесата. Малката постоянна капка пробива и най-твърдото — диаманта, защото постоянната капка означава да си призован от Върховния Баща. Не е ли тази капка самата Негова Сила? По пътя на капката се завърнах.
    Из „Откровения Древни”
    Има една несподелима древна скръб. Тя съществува още от прасветовете. Тя е възникнала още в Древността, когато една част от Великите създания са пожелали собствен духовен път. И те тръгнали по този път и така скръбта се увеличавала. Днес тя е трудно споделима. Тя е тежка и тъмна за тези, които не я разбират. Но тези, които са я разбрали, те са я прекрачили. Те са получили Откровението си вътре в нея. И понеже тяхната Древност се е оказала по-силна от световете, те са я преодолели и са се завърнали във Великия Несподелим Център.
    Из Книгата „Несподеленото”
    Има една Потайна Сила, скрита в човека. Тя е древен образ и подобие. Тя е концентрирана Бяла, Бяла точка. И макар че е вътре в човека, тя спада към Непознаваемото. Тя е древно несътворена и познава пътя между световете. Наречена е Ахария — Нерушимата. Тя е Проходът в Неведомото. Тя е Древната Искра.
    Из Книгата „Проходът в Неведомото”
    Съществуват десет Врати. Деветте Врати са винаги отворени. През тях винаги се е слизало и винаги се е качвало. Това са Тайни Врати, през които слизат съществата, за да ръководят избраните. Десетата Врата е била всякога заключена. Тя е запечатаната Врата, защото Върховният Абсолют никога не е слизал в световете.
    Из „Книга за Върховния”
    Кой е Месия? Има само един Месия и Той е Върховният Абсолют. А защо Той не е слязъл в световете да ги спаси? Защото никой не може да устои на тази Могъща Ослепителност. Тя е толкова величествена, че за световете тя се явява мрак. Световете не са готови да я понесат. Те трябва да се подготвят още милиони години. Ето защо десетата Врата е строго заключена. И тя е наречена Тайният Печат.
    Из „Книга за Върховния”
    И гледам с поглед древен, и гледам в своето минало. И спомням си старите неща и така узнах: приятните времена малко ми дадоха. Трудните времена ми дадоха нещо. Те ме събудиха. Тежките времена ми дадоха много нещо. Те ме мобилизираха и чрез тях открих пътя си. А мрачните времена, те ми дадоха най-дълбокото. Чрез тях възкръснах, за да не умирам повече никога, нито да се раждам. Да биха знаели хората тайната на мрачните времена, те биха узнали, че те са завръщане в Несподеленото.
    Из Книгата „Споделения”
    Съществува едно Древно Състояние. То е Уединена Дълбинност и е наречено Прамахара — Прабезмълвието. В това Древно Състояние няма говор и няма мълчание. Някой ще каже, че то е Тишина. Но то е по-дълбинно от Тишината. То е Дълбинен вътрешен път. То върви от Древността към Абсолюта и в Него се скрива, с Него се слива. И там то изгубва всяко свое определение, защото там няма времена, няма Дух и няма Мистерия. Там е само Той.
    Из Книгата „Върховното Отсъствие”
    Ако искаш да Го намериш, трябва да проходиш през себе си и трябва да изгубиш най-скъпите неща в себе си. Трябва да изгубиш себепознанието си, Тайната си и собствената си Мистерия. Да изгубиш себепознанието си, то е да изгубиш чистия си път в света. Да изгубиш Тайната си, то е да изгубиш духовния си път във вечността. Да изгубиш Мистерията си, то е да изгубиш безкрайния си път към Него. И когато изгубиш Безкрайността, Той ще се роди в теб като Върховното Съкровище, защото ти нищо друго не си търсил, освен Неговата Скритост. А сега вече Той няма да е скрит за тебе и ти ще преживееш Върховното Прасъстояние — Върховното Отсъствие — чрез Сливание и Изчезновение в Него.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Съществува едно Древно Безмълвие. Отначало то е чисто духовно. После то е Съкровено. После то е Божие Безмълвие и после то е Мистериозно. Духовното Безмълвие улавя чисто духовните неща. Съкровеното Безмълвие улавя потайностите на живота. Божието Безмълвие улавя потайностите на Бога и Неговия Замисъл. Мистериозното Безмълвие е Древното Безмълвие. То е вкоренено в Мистерията на Абсолюта. То има два начина на Несъществувание. Единият е, когато живее в Бездънен Покой, а другият е, когато се отказва от този Покой, за да изчезне в Абсолюта. Това е най-древното Безмълвие. То е превъзмогнало дори и Покоя.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Проблемът на съществата, трудностите на съществата и бремето на съществата се състои в това, че те присъствуват. Те не са познали Тайната на Отсъствието. Отсъствието е чудно умение. То е тройно умение. То е умение на съчетанието между Любовта, Мъдростта и Лекотата. Когато имаш истинска Любов, то е отношение към Невидимото. Когато имаш истинска Мъдрост, то е отношение към Мистерията. Когато имаш Лекота, то е отношение към Абсолюта. Когато Невидимото, Мистериозното и Абсолютът се съчетаят в едно, явява се Върховното Отсъствие. Това Отсъствие никога няма противници. В Древността са го наричали Вараха Дор — Върховният Дракон или Върховният Поглъщател.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Когато човекът навлиза много дълбоко в себе си, когато човекът навлиза много дълбоко в своето Древно Безмълвие, тогава той изоставя по пътя си всички външни неща. Той изоставя ума и сърцето си, той изоставя емоциите, чувствата и желанията си, той изоставя и разумните си желания, и светлите си мисли. И така отивайки навътре, той среща висшата си душа и чистия си дух. И той ги обединява в себе си и схваща какво те желаят. А те не желаят световете — нито сътворените, нито несътворените. Те желаят само Върховното Отсъствие, от което са родени. И тогава дълбинният човек отдавайки се на Върховното Отсъствие, започва вече да не съществува. Той става вече част от Върховното Отсъствие. Той се е слял вече с него и вече действува само Върховното Отсъствие. Целта вече е постигната. Няма вече смърт, нито дори блаженство, а само Дълбина от Дълбината, Тишина от Тишината и само една Величествена Преизпълненост. И за нея няма друга реч, освен Древното Безмълвие.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Ние трябва да знаем, че вървим към пътя на Върховното Отсъствие. В този път ние не сме присъстващи, защото ако сме присъстващи, ставаме нереални. Ние трябва да осъзнаем, че само Върховното Отсъствие работи. И когато напълно осъзнаем това, Той ще ни поведе по древен път към Себе Си. Той ще ни изпрати достоен Учител, който е път към самото Върховно Отсъствие. И когато се отдадем на този път, ние имаме право да Го призоваваме. И тогава ще виждаме навсякъде как То — Върховното Отсъствие — ни пази. А То ни пази, защото иска да станем подобие на Него. И ще дойде ден, когато Върховното Отсъствие ще ни погълне, защото сме Негови Синове и Дъщери, защото ние принадлежим единствено на Него. И То ще ни подари собственото си Безмълвие, собствената си Неизречимост.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Ние мислим, че живеем. Ние мислим, че умираме. Но всичко това е само преображения на Отсъствието. Когато осъзнаем собственото си Отсъствие, когато осъзнаем Дълбината си, когато осъзнаем Тайната си и собствената си Мистериозност, само тогава ние ще облечем Отсъствието си с нова свръхестествена Светлина, която е несмесена. И тогава ние ще бъдем Лъч на Върховното Отсъствие. Външно ще бъдем Несътворен Лъч, а вътрешно — Неведомост.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Ние говорим. Когато говорим, ние говорим. Ние мълчим. Но когато мълчим, ние вътрешно говорим. Ние безмълвствуваме. Но когато безмълвствуваме, ние търсим идеи, образи, цветове. То е все още говорене. С всички тези методи ние пречим на Отсъствието да дойде в нас. Ние трябва да се завърнем в най-древното си Безмълвие и там да чакаме — нищо да не искаме и нищо да не очакваме — само там да чакаме. И тогава ще дойде ден, ще дойде миг свръхестествен. Върховното Отсъствие ще ни посети и ние ще Го осъзнаем и ще познаем себе си. Ще познаем, че сме част от Него, защото когато станем Отсъствие, само Той ще действува в нас.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Ние живеем, но не живеем. Ние говорим, но не говорим. Ние мълчим, но не мълчим. Когато познаем Върховното Отсъствие, тогава нито ще живеем, нито ще говорим, нито ще мълчим. Тогава Отсъствието ще работи в нас. И тогава животът ни ще свети, говорът ни ще блести, а мълчанието ни ще ухае. А когато имаме трудни времена, Отсъствието в нас ще тържествува, защото ние сме деца, Синове и Дъщери, и Старци на Върховното Отсъствие.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Когато говорим, трябва да говори нашето мълчание. Когато мълчим, трябва да говори нашето безмълвие. Когато безмълвствуваме, трябва да говори нашата Древност. Когато говори нашата Древност в нас, трябва да говори само Върховното Отсъствие. Когато порядъкът е такъв, ние вече сме във Върховното Отсъствие, ние вече сме у дома.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Някога в най-дълбоката Прадревност съществуваше само Той — Абсолютът, Върховното Праотсъствие. Тогава не съществуваше Бог, нито Прастарецът и Старците, нито боговете-синове, нито световете — и сътворени, и несътворени. Той беше сам и единствен, странствуващ в Древния мрак и хаос. Нито Древният мрак и хаос Го познаваха, защото Той странствуваше единствено в Своята Царственост. По-късно Той създаде Бог и Прастареца, и Старците, и боговете, и световете и тръгна надолу да проучва Себе Си и Своята Царственост в съществата и нещата.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Всеки, който тръгне на път към себе си, и всеки, който осъзнае своята царственост и подобие на Върховното Отсъствие, той изоставя всичко и тръгва на път към Древния хаос и мрак. И там, в този Древен хаос и мрак, той ще се прероди и пресъздаде, както някога това е направил Абсолютът. Не е ли това единственият подвиг на живота? И не ли за това Върховното Отсъствие е отделило от Себе Си и създало хаоса и мрака? Той ги е създал, за да тържествува над тях със Своята Царственост.
    Из „Върховното Отсъствие”
    Виждал ли е някой някога Върховния Скрит? Виждал ли е Прастарецът Върховния Скрит? Виждали ли са Старците Върховния Скрит? Виждали ли са боговете Върховния Скрит? Казвам: Никой никога напълно не е виждал Величествената Скритост. Когато Той е докоснал нещо в Себе Си, се е родил Прадревният Старец. Когато Той е докоснал в Себе Си 24-те Си Тайни, са се родили Старците. Когато Той е докоснал в Себе Си Красотите, са се родили боговете. Всички желаят да Го видят напълно. А има една Същност, която не желае, но жадува да Го види. Тази Същност е плачеща в себе си и страдаща, но не е дошъл часът й, защото има служение в световете. Тази Същност е наречена Хазарот, или Мракът. Но Върховният Скрит е обещал на Хазарот, че ще отнеме сълзите му и ще преобрази страданието му.
    Върховният Скрит вижда чрез Очите на Старците. Върховният Скрит чува чрез Сърцето на Старците. Върховният Скрит обединява чрез Душата на Старците. Върховният Скрит извисява чрез Духа на Старците. Върховният Скрит превръща извисените в Искри. Що са Искрите? Тяло от Неговата Мистерия. Тези Искри имат право да заживеят в Тайната на Първото Безмълвие. Това е Бездънното Безмълвие. Какво има в това Безмълвие? Тук е само Той и Неговата Неугасима Прапълнота. Това е най-древният Дом на Искрите.
    Потъни, потъни дълбоко в себе си. Потъни, потъни дълбоко в своето Безмълвие. Потъни, потъни дълбинно и не търси слово, но потърси Отсъствието. И тогава То ще ти даде нещо от себе си и ти ще разбереш Неговата Несподелимост. Така Върховното Отсъствие ще ти даде частица от себе си. И тогава ти в своето отсъствие ще имаш метод да се оглеждаш в Него, в Неговото Безмълвие. Смисълът на живота е в Безмълвието.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Търси, търси и ще намериш. Търси, търси в Безмълвието. Всичко се намира в Безмълвието, то е нашият Баща. Когато стигнеш до най-дълбокото Безмълвие в себе си, тогава ще чуеш гласа на Същността си. А когато стигнеш до Същността си, ти си само на една крачка от Прасъщността. Същността обича единствено Прасъщността. Дълбокото Безмълвие обича единствено Върховното Безмълвие.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Има четири вида Безмълвие. Първото Безмълвие е това, което те подготвя за покоя. Второто Безмълвие е това, което те извисява към Мистерията. Третото Безмълвие е това, което те подготвя за Върховното Отсъствие. Но четвъртото Безмълвие е най-величествено. Чрез него ти се сливаш с Върховното Отсъствие. И тогава Безмълвието изчезва и остава само Той. Това е най-високото Безмълвие, най-високото Място. То е найвисоко, защото тебе те няма, нито животът го има. Има вече само Същност — Същност, която се е сляла с Прасъщността.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Във външните светове ние сме извори. Ние сме извори, създадени от Великото Безмълвие. Когато течем според Величието на Неговата Воля, ние сме извори от Благоволението. Що е Благоволението? Тайна е това, защото тогава нашият извор започва да пресъхва. И когато нашият извор напълно пресъхне, той се завръща по Благоволение в своя Източник. Така той узнава Тайната на своя Източник. Но има извори, които текат без Благоволението. И когато те пресъхнат, не се завръщат в Източника — те остават в себе си. Това незавръщане е наречено участ. Тези извори не са познали Тайната на Безмълвието и Тайната на Живота. Тази Тайна е нещо, което е отвъд себе си.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Когато навлизаш в Безмълвието, трябва да стигнеш дотам, където няма нито тяло, нито ум, нито сърце, нито душа. Но твоят дух, който е Същността, трябва да отиде още по-навътре. Той трябва да преодолее Същността и да отиде в Мястото, където няма Същност — в Надсъщността. Това е Мястото, в което изгрява Пустотата. А когато Пустотата се е зародила, тя знае пътя към Върховното Отсъствие. Върховното Отсъствие е най-великото Благо. Оттам е произлязло всичко.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Когато говориш, трябва да си изучил мълчанието. Когато мълчиш, трябва да си проучил Безмълвието. Когато безмълвствуваш, трябва да си познал яснотата. Когато си познал яснотата, трябва да вървиш към неяснотата и да я почиташ. И тогава ще дойде ден, когато неяснотата ще ти позволи да я преодолееш. И тогава ще се завърнеш във Върховното Отсъствие. И тогава ще ти се даде нещо повече от свобода и робство. Ще получиш Дара на Неизразимостта и ще плуваш в най-древното Състояние. То е наречено Харима Атахара — Неведомата Пълнота.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Безмълвието е практика на изчезването. В Безмълвието изчезват говорът, чувствата и мислите. Трябва да се осъзнае, че Безмълвието е завръщане към Източника. Безмълвието е висша практика. То е отсъствие от външните светове. В Безмълвието ние разкриваме все повече собствените си Дълбини и Пътя си към Върховното Отсъствие. Достатъчно е 1 минута практика на Безмълвието на ден. Когато безмълвствуваш, не трябва да очакваш нищо. Вярата е, която очаква, но Безмълвието отива на по-дълбоко място. Истинският човек е звучащо Безмълвие.
    Из „Книга за Безмълвието” - Раздел „Въвеждания в Безмълвието”
    Когато говориш, не изхождай от мълчанието, а от Безмълвието. В мълчанието все още има сътвореност. В Безмълвието е скрито Несътвореното. В Несътвореното е скрита Тайната. В Тайната е скрита Мистерията. В Мистерията е скрито Върховното Отсъствие. В Тайната се разкрива Безмълвието и тази Тайна е Духът. В Мистерията се разкрива по-висшата степен на Безмълвието и в тази Мистерия е Искрата. Искрата в нас притежава Безмълвие, което изхожда от самото Върховно Отсъствие. Защо Искрата великобезмълвствува? Защото тя знае, че нищо не може да изрази Върховната Мистерия и че единственото съществено нещо е не да изразяваш Величието на Праокеана, а да си потопен в него.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Навлизането в Безмълвието е самоограбване. Пробуденият човек за да стане истинен, трябва да ограби себе си. Той трябва да ограби ограниченията на своя ум, на своето сърце и на своята воля. Който все повече безмълвствува, отстранява себе си. Така той се приближава до Великия Безмълвник, който е Абсолютът и който му изпраща преображение. Който стане преобразен, той вече е станал истинен и може да каже: „Безмълвието отне тъмнината на моето неразбиране. И сега вече познавам Безмълвието като Лахара, или Яснота.” Целта на живота е придобиването на Лахара.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Не е ли Безмълвието изчезване? Къде е в Безмълвието умът? В Безмълвието няма ум, а умът е времето и сътворението. Ето защо в Безмълвието ние се пресътворяваме. Не е ли умът смърт? Да, умът е осътворяване. А Безмълвието е преодоляване на сътвореното. То ни води в Центъра, в който няма смърт. Безмълвието е универсален метод да разбереш своя Произход. Безмълвието ни прави мистериоподобни.
    Из „Книга за Безмълвието”
    Има обикновени думи, които са необикновени. Тези думи са от Харава — другия език. Те не се разкриват на обикновения човек и на външния свят. Една такава дума, скрита от света и непозната за хората, е Асавира. Само мъдрите знаят нейното значение. Срещу тази дума не може да се изправи нито съдбата, нито Тайната, нито Божията Воля. Тази дума е същество от Мистерията. Асавира означава „Усилията” — личните усилия, личната устременост. Асавира не зависи от минали животи, нито от Божията Воля. Тя е наша древна вроденост. Тя идва от Харава, от другия език, или езикът на Бездната. Езикът на Бездната е слязъл от Върховното Отсъствие. Харава — това е другото разбиране на нещата, потайното разбиране.
    Из Книгата „Харава — другият език”
    Има една тайнствена дума в този свят. Хората са я чували, говорят за нея, но не знаят нейната потайност. Тази дума в Древността е била изречена като Тарахот, или Безмълвието, Тишината. Тарахот е скрито название на Прадревността. Тарахот не е просто дума. Тарахот е състояние на Прадревността. Това е самият Праизточник, Който живее вътре в Себе Си и не е излязъл навън като извор, като вода, като чистота. Изворът, водата и чистотата са само стъпки, само следи на Тарахот. Който е придобил Тарахот, той не отива в Праизточника, не се завръща в Него, защото Праизточникът вече е слязъл в него и те са едно цяло.
    Из „Харава — другият език”
    Съществуващата външна реалност е нереална. Това го знае само Харава, или Скритостта. Според Харава съществува само Сахира — Изначалното Съзнание, Чистото Съзнание. Това Съзнание ако няма мисъл в себе си, няма и физическо тяло. Който е познал изцяло Сахира, той няма мисъл в себе си, защото мисълта е сянка, отражение, облеченост. Който е познал изцяло Сахира, той е осъзнал, че всичко във външния свят е само названия, облечености. И затова познавайки Сахира, той не страда, не се мъчи, не изпада в заблуждения, защото Сахира е чистата Свобода, чистата Необлеченост. Сахира е Лекотата, Пространството. Това е и Харава — другостта, неуловимостта.
    Из „Харава — другият език”
    Който е осъзнал Сахира, той съществува леко, приятно и свободно като Пространството. Който е осъзнал Сахира, той съществува като Несъществувание, като Необлеченост, като Непривързаност. Той няма възприятия за външните неща, защото той познава Харава и поради това той се намира в Лекота, в Пустота. Той не обхваща нищо, нито приема събитията и явленията. И поради това той е обхванат от Истината, или от Великата Пустота. Така той е осъзнал своята нетленност и така той живее леко и приятно сред трудностите, защото не ги облича в мисли и чувства — защото той познава Харава.
    Из „Харава — другият език”
    В Древността имаше едно същество и то сияеше, сияеше всемогъщо. Но съществата не го познаха и го нарекоха Мортот, или Мракът. Но на Харава Мортот означава „Другата Светлина, Скритата Светлина”. И който е познал Мортот като Скрита Светлина, той вижда нейната Тайна и се завръща в нея. Но който не познава Мортот, той живее в нощта и мисли, че мракът произвежда тъмнина. На езика Харава Мракът е вместилището на Върховната Прасветлина.
    Из „Харава — другият език”
    Съществува една дума, която е велико семе, велик зародиш, велико разгръщание. На езика Харава тази дума е Вахарот. Тази дума е същество, което преодолява собствените си граници. Тя преодолява този свят и другия свят. Тя завежда ученика в Учителя. Тя прекрачва световете. И накрая тя отива най-далеч. Вкоренява се в Учителя и оттам полита във Върховния. Вахарот е волята, или силата, която създава единение. Вахарот е великият път. Вахарот е силата, която открива своята цел и отива отвъд нея.
    Из „Харава — другият език”
    Има една Древна дума. На Харава тя се нарича Бахарот. В Бахарот не можеш да мислиш. В Бахарот няма мислене и умът е отсечен. Бахарот е мястото на Духа. В Бахарот Духът влиза без мислене. Тук мисленето не е мислене. Тук Духът има два процеса: тук Духът се потопява с Дълбината си и вторият процес е, когато той изпитва Древно Правъзхищение от Бахарот. Бахарот — това е Бездната, нейното дълбинно ниво. На Харава това е Мястото, в което нямаш никакво мнение, никакво знание.
    Из „Харава — другият език”
    Има една Древна Сила, която има право да посещава Бахарот и Мистериозните вътрешни места. Тази Древна Сила е наречена Ахава Бархорот. На Харава това означава Любов до Бездънност. На Ахава Бархорот е дадено най-древното Око. Това Око никога не е имало поглед за сътвореността и за световете.
    Из „Харава — другият език”
    Който е познал Тайната на Харава, той е стигнал до Тайната на Безмълвното знание. Той е постигнал мислене без мисли и действия без действие. Той изхожда от Тайната, а не от мисленето. Той изхожда от Дълбинното, а не от действието. Мисленето е ограбило Тайната, а мисленето без мисли е завръщане в Дълбинното, в Безмълвното. Тук си мъдър, но без мислене, защото си същностен. Преди да е дошло мисленето, е била Същността.
    Из „Харава — другият език”
    Който познава мисленето, постига изчезновението. Който познава мисълта, той прониква през нея като през врата. Мисленето без мислене означава да стигнеш до онова Безмълвие, което знае, без да знае, което мисли, без да мисли и което говори, без да говори. Това е методът на Нищото. Нищото не знае, но е владетел. При Нищото не можеш да стигнеш с мисъл и с мислене. При Нищото можеш да отидеш с Безмълвие. И когато станеш господар на Безмълвието, тогава ще станеш владетел на мисленето без мисли и познавач на вътрешните неща, познавач на Същността.
    Из „Харава — другият език”
    Съществува едно велико Същество. То е наречено Неахара — Незнайността. Неахара е найвисоката степен на Скритост. Неахара живее в своята скрита Прадревност. Неахара е Древният Ослепителен Мрак. Оттук е потекла тъмнината. После от тази тъмнина е потекла и светлината. Истинският човек е това същество, което изоставя и тъмнината, и светлината. Така той се завръща в Неахара — Древния Мрак. И така той става незнаен за другите и незнаен за себе си, но скрит в себе си.
    Из „Харава — другият език”
    Неахара е мястото, където не ти живееш, а Неизвестността живее в тебе. Неахара е мястото, в което не ти си мъдър, а Неизвестността в тебе е мъдра. Неахара е Древна Прикритост. Някога в Неахара се е случило събитие. Тя е била чист Мрак, но този Мрак заблестял. И в заблестяването си изгорял. Древното минало на човека е Мракът. Но който съумее да привлече към себе си Неахара, той ще заблести в този Мрак и ще го изгори, и ще стане Неахара, или Прачовек.
    Из „Харава — другият език”
    Живял някога в Древността Мъдрец. Живял най-вече до една скала. Живял тихо, скромно, молитвено и уединено. Той не говорел много с хората и те не го разбирали. Той тайно им помагал, но не споделял. И така си заминал. Едни казвали: „Той е странен човек”. Други казвали: „Той е тъмен човек”. Трети казвали: „Той се храни с небесата”. А Истината е една: той споделял Несподеленото с Парахария — със своя Праотец. Оттам идвал той по несподелим начин и там се завърнал.
    Из Книгата „Несподеленото”
    Живяла някога в Древността Древна птица. Тя обичала само едно: безкрайната мълчалива свобода. Никога не кацала на земята, нито на дърветата. Кацала само на няколко Храма. Жреците я наблюдавали и знаели, че тя е отломък от Несподеленото. Те я нарекли Ел Фария, което значи „Несподелящата”. Тя не споделяла световете. Тя поглеждала само бегло световете, но те не я вълнували. Вълнувал я само Безкраят. Тя дори се чудела защо съществуват световете. Но все пак тя обичала нещо в световете и това били жреците. Тя чувствала сродство с тях. Тя видяла, че и те като нея носят в себе си Несподелеността. И така тя създала с тях едно безмълвно, неведомо приятелство.
    Из „Несподеленото”
    Това се случи в миналото с един Мъдрец. Напусна го най-близката му душа, защото не разбра Мъдростта му. Напусна го и единственият му син, който имаше свой собствен път. И хората около него вече не искаха съветите му. Той се оттегли в една пещера и заживя уединено. Той се молеше много усърдно и мислеше за Великия, но нямаше общение с Него. Така той стигна до своя съдбовен избор. Избра да живее молитвено и уединено и да бъде неизменен на Великия. И така минаха много години и един ден в тридесетата година пещерата засия. Яви се Великият и каза му: „Ти си Древен Мой Син. Но днес ти се даде нова степен на съвършенство в невидимото развитие.” И търкулнаха се две сълзи от очите му, макар да знаеше, че дори и ангелите нямаше да го разбират и познават, защото той вече беше влязъл в Неведомата Несподеленост.
    Из „Несподеленото”
    Взираше се един Мъдрец в потока и чудеше се на това велико постоянство. И чу Глас в себе си, и Гласът му каза: „И ти можеш да течеш постоянно в Мен, за да Ми станеш и път, и извор”. И Мъдрецът узна, че е призован да стане от Мъдрец Син, защото той знаеше, че не всеки Мъдрец е Син и че не всеки, който служи на Бога, е Син. И той узна, че служението му е прието. И не можеше да разкаже на другите за това, защото то беше запечатано с печата на Несподелеността.
    Из „Несподеленото”
    В живота на всеки Търсач има трудни времена. Всеки Търсач се среща с трудности, които са извън времената. Независимо дали Търсачът е Мъдрец или не, тези трудности и странно тъмни нощи идват и се случват. Но Търсачът всякога ги преодолява. В Търсача има нещо, което преодолява, но това нещо и самият Търсач не го познава. Когато на Търсача се случи и най-тъмната нощ, той пак я преодолява, но нито опит, нито разум, нито Мъдрост могат да му разкрият Тайната. Но неразкриването на Тайната е най-важното нещо. Най-важното е да си Търсач и да осъзнаеш, че Великата Несподеленост те е потърсила за Себе Си.
    Из „Несподеленото”
    Това се случи в миналото с един Мъдрец. Той беше поставен на кладата и трябваше да изгори за своите убеждения. Светът не понасяше тези убеждения и искаше да ги изгори на кладата. И кладата беше сторена и Мъдрецът беше завързан и поставен в центъра й. И много народ се беше събрал там. Едни страдаха и плачеха, други го съжаляваха, трети тъгуваха, четвърти се радваха. Сам Мъдрецът беше отделен от тялото си и наб-людаваше красотата на Замисъла, защото на кладата гореше всичко земно и робско, всичко старо и несъвършено, за да остане само чистата му душа, която се сливаше със своя Бог. Но той не можеше да сподели този чуден Замисъл с хората.
    Из „Несподеленото”
    Съществува едно Място, дълбоко вътрешно Място. В това Място живее единно в Себе Си Прасъществото, Прасъщностното Нищо. Това Прасъщество никога не може да изрази Себе Си и никой не може да Го изрази. И когато това Прасъщество си избере същества, тези същества стават Търсачи. И след края на Великото търсене те проникват във Великата Несподеленост и нито могат да изразят нея, нито могат да изразят себе си. В това Несподеляне самите те стават Неизразими и тръгват към световете да разнасят Пътя към Великата Несподеленост.
    Из „Несподеленото”
    Докато една душа или едно същество може да изразява себе си или другите, то тогава имаме непознаване на Неизразимостта. Но когато една душа бъде посветена в Неизразимостта, то тя узнава, че не може да Го сподели, защото Прасъществото е Несподелимо. То няма образ, няма лик. То няма дори Любов, защото Любовта е създадена само за Врата — да се влезе в Него. Това Прасъщество Го наричам Великата Неизреченост.
    Из „Несподеленото”
    Живял някога в миналото Древен Мъдрец. Той бил много тих, мълчалив и уединен. Той рядко говорел с хората и малко споделял. От това, което казвал, той виждал, че хората не го разбирали, а някои дори му се присмивали. Така си текъл животът и изтекъл. И разнесла се мълвата, че той е заминал в отвъдното. Всички хора от селището започнали много да мислят за него и да го почитат. Те чувствали, че той бил от някакво друго царство. И наистина той бил от царството на Несподелеността. Казвам: Това, което липсва най-много на хората, е Несподелеността. Но тя трябва да ги е озарила.
    Из „Несподеленото”
    Истинският човек навлиза в себе си. Истинският човек навлиза в себе си и отива отвъд себе си. Така истинният човек стига до една Дълбина, в която няма нищо — нито вода, нито въздух, нито живот. В тази Дълбина нищо няма. Останал е само Източникът и Несподелеността.
    Из „Несподеленото”
    Това се случи в Древността в една пещера. Разговаряха десет велики Учители. Те си споделяха неземни неща, несътворени неща. И в това споделяне се разнасяше Благоуханието на всички времена. Но сред тях се яви Този, Който е без времена, Който е без споделяне. И всички замлъкнаха, но Той нищо не рече, нищо не сподели, а само докосна всички със Своето Неприсъствие. И дирята, която остави, беше дирята на Истината. И получиха те Дар — Дарът, наречен Несподеленост. Казвам: Няма по-голям Дар от този.
    Из „Несподеленото”
    Това се случи в миналото. Двама Старци разговаряли. Вторият попитал първия: „Ти като стигна до края на нещата, какво видя?” Тогава първият отговорил: „Аз видях, че краят е Неведома Благодат”. Тогава първият попитал втория: „А ти докъде отиде и какво видя?” Вторият отговорил: „Аз реших да отида отвъд края и видях там Мрак, Мрак, Мрак, чуден, несподелен Мрак”.
    Из „Несподеленото”
    Това се случило в миналото. Двама Старци разговаряли. Първият попитал втория: „Когато ти проникна в Бездната на Абсолюта, какво видя?” Вторият отговорил: „Аз видях Великото си Бездъние”. Тогава вторият попитал първия: „А когато ти проникна в Бездната на Абсолюта, какво видя?” Първият отговорил: „Аз видях Мистериозната Неизчерпаемост. И видях, че тази Неизчерпаемост е съставена от милиони очи, и тези очи ми казаха: Иди при световете, защото те нямат очи за пътя.”
    Из „Несподеленото”
    Това се случило в миналото. Двама Старци разговаряли. Вторият попитал първия: „Ти как виждаш Бездната?” А първият отговорил: „Изоставих Бездната, защото Бездната е споделеност. Така открих Неговата Несподеленост.”
    Из „Несподеленото”
    Любовта е несподелена. Колкото и да се споделя тя с нас, тя си остава несподелена. Тайната на живота е несподелена. Колкото и да се споделя тя с нас, тя си остава несподелена. Мистерията на живота е несподелена. Колкото и да се споделя тя с нас, тя си остава несподелена. Той, Великият, е споделил с нас Своята Несподеленост, защото Той ни е дал Любовта като път, Тайната като убежище и Мистерията като интимност. Ето несподелимия ни път. Аз го разбирам, когато не го споделям.
    Из „Несподеленото”
    Всичко, което е споделено, подготвя човека за Несподеленото. Споделеното се дава, а Несподеленото е Дар. Целта на даденото споделено е в това да съумее да привлече Несподеленото. Който е получил Дара на Несподеленото, той вече не е човек, нито ангел, нито светлина. Той е носител на нещо от Дълбините на Безкрайната Несподеленост.
    Из „Несподеленото”
    Това се случило в миналото. Един Мъдрец съзерцавал чистия поток пред себе си. Водата постоянно течала, постоянно била радостна и все не свършвала. Той попитал потока: „Откъде идва твоята вода?” Потокът му отговорил: „Ако ти постоянно мислиш за Бога, постоянно ще течеш”. И така Мъдрецът узнал: когато сме постоянни, ние улавяме Източника и Несподелимото започва да тече в нас. Така То споделя Себе Си с нас.
    Из „Несподеленото”
    Това се случило в миналото. Един Древен Учител бил пред едно малко изворче и бил потънал в дълбок размисъл. Той много дълго размишлявал и учениците го питали какво е видял, но той не им отговарял. Но един ден пак след един такъв размисъл той им казал: „Не мога да споделя с вас Източника, защото вие първо трябва да станете извори, за да може някой ден Източникът да ви докосне със Своята Несподеленост. Да си извор, то е безсмъртието, а да те докосне Източникът, то е Мистериозно Несподеление.”
    Из „Несподеленото”
    Един Древен Учител искал да се домогне до Тайната Книга на живота. Той умеел да прониква много дълбоко в нещата. И един ден в дълбока съсредоточеност той проникнал до дъното на океана, после проникнал още по-надолу и там в една пещера видял Тайната Книга. Тя излъчвала могъщо сияние, но той успял да прочете първата страница. На нея пишело: „Ако искаш да Ме познаеш, влез в Мрака на Моята Несподеленост”. После Мъдрецът прочел и последната страница. Там пишело: „Ако искаш да ти даря Моята Несподеленост, трябва да изчезнеш завинаги от себе си”. И този Мъдрец решил да изчезне. Виждал съм го по-късно да слиза в световете. Той нямаше име и му казваха „Безименният”. И хората не го разбираха, защото той проповядваше Изчезновение. Той казваше: „Само изчезналият е съвършен”. Хората го смятаха за странник, но той познаваше Несподелеността.
    Из „Несподеленото”
    Стоеше Древният Учител до чудната скала и около него стояха учениците му. А един от тях го помоли да разкаже за Несподеленото. И тогава Учителят произнесе най-дълбоката си проповед за Несподеленото. Тази проповед се състоеше от четири часа чисто Безмълвие — Безмълвие без примеси, без намеци, чисто Безмълвие. А учениците слушаха, слушаха и слушаха. През първия час изчезнаха всички светове и сътворени неща. През втория час изчезнаха вечността и духовните неща. През третия час изчезна и Божествеността. И накрая настана четвъртият час. Той сподели от себе си Мистерията на Несподелимостта.
    Из „Несподеленото”
    Има едно Същество, което постоянно споделя своята Несподеленост. Ние сме виждали това Същество, но не сме го съзерцавали. Това чудно Същество е наречено Изворът. За съзерцателя това е Тайна Несподелена, защото откъде е дошъл Изворът, от кой свят? Откъде е дошла водата, кой я е пренесъл? И как все така е чиста? И как така все се обновява? И защо няма старост в тази вода? И най-вече: кой тече в нея и как тече? Сякаш Древен Жрец разбърква частиците й и я обновява. Казвам: Този Жрец е Несподелеността.
    Из „Несподеленото”
    Това се случило в Древността. Един Древен Учител попитал своите ученици: „Кое е най-несподеленото нещо?” Един казал: „Тайната на живота”. Втори казал: „Тайната на смъртта”. Трети казал: „Тайната на Премъдростта”. Четвърти казал: „Тайната на уединението”. И накрая дошъл ред на Учителя. Той казал: „Най-несподеленото нещо е Неоткровението. Имаме Откровение за Тайната на живота, за Тайната на смъртта. Някои са получили Откровение за Премъдростта и Откровение за Бога като Същност. Но нямаме Откровение за Абсолюта. Когато Абсолютът излъчи из Себе Си Мистерията, Той малко открива и много скрива. Но тази Мистерия си остава най-големият Дар. Тя ни поглъща и ние изчезваме във Великата си Пълнота. Но Неоткровението за Него си остава. Там, във Върховното Неоткровение, живее единствено Той — Праизточникът на Същностите. Това е най-несподеленото нещо.”
    Из „Несподеленото”
    Той е споделил с нас живота, Той споделя с нас и смъртта. Той ръководи вътре в нас живота, Той ръководи вътре в нас и смъртта. Той е споделил с нас Величието на Душата Си. Той е споделил с нас и Величието на Духа Си. Той е споделил с нас и Величието на Искрата. Душата живее във Вечността. Духът живее в Безкрайността. Искрата живее в Неговата Бездна. Старците живеят в Неговата Мистерия. Само Той живее в Своята Несподеленост, а толкова много е споделил. Аз помня едно Древно обещание от Абсолюта: Ще дойде време и Аз ще ви споделя още много от Себе Си.
    Из „Несподеленото”
    Дълбоко, дълбоко навътре в нас съществува Прародината. Това е Древната и Върховната Прародина. Тя е поместена във Върховното Нищо. Във Върховното Нищо няма нищо, няма имена, нито понятия, нито живот. Ако имаше нещо, това би значило ограничения и липса. Върховното Нищо е Величествена Пълнота. Това е Мястото на Великата Наситеност и затова няма място за нищо друго. Тази Наситеност е самият Праизточник. Това е Мястото на Великия Произход. Когато в Прадревността този Източник е задвижил Себе Си навън, са се родили изворите и водите на живота. Така са се родили световете.
    Из Книгата „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Великият Източник в Древността е бил наречен Махавахария. Всеки, който се е движел правилно по пътя към Махавахария, е изгубвал все повече думите и словото. В Древността е съществувало правило: Който е искал да Го изрази, Го е изгубвал. И затова Прастарите Духове Го търсели на друго място. И най-накрая те Го открили в 17-та степен на Безмълвието. Това е пълната степен на Безмълвието, окончателното Безмълвие. Тук Прастарите Духове били толкова преизпълнени от Върховния Източник, че станали безмълвни като Него, безмълвни и преизобилни. Покъсно някои от тези Прастари Духове слезли в световете. Те слезли под формата на извори. Те били лъчи и символи на Абсолютната Прародина.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Ние всички вървим и пътуваме към Абсолютната Прародина. Всеки върви по различен начин. Кой живее по-дълбинно в своята Прародина? Това е този, който е постигнал по-дълбока степен на Безмълвие. Колкото по-извисено е едно същество, толкова е по-дълбоко Безмълвието му. Но най-дълбока е 17-та степен на Безмълвието — тя е съвършената степен. Това е Древното Състояние на Величествена Преизпълненост. То е преди словото, преди живота, преди създанията. То е Състоянието на Прародината.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Ангелите са същества, които вкусват нещо от Прародината, но те още нямат велико познание за нея. Много хора, които са поставени на земята в тежки условия, се домогват до по-дълбоки познания за Прародината, защото в тежките условия може да израсне една по-дълбока степен на Безмълвие. Защото пробуденият търсещий знае, че в Безмълвието е скрито всяко решение. Но има една категория същества, която потайно, скрито и незнайно пътува към Прародината. Това са съществата на ада. Живеейки в изключително тежките условия като дяволи, демони и стенещи духове, има определено време, когато в тях се отваря дупка, пространство, жажда за Тайнството на Безмълвието. И тогава те пожелават в недрата си да изоставят едната крайност и да отидат в другата. И тази дупка е Божията Милост за тях. И тогава те изоставят бремето на шума, врявата и безумието. И тази величествена жажда в тях, която е посятата ръка на Божията Милост, ги извежда при Себе Си и им показва нещо от Прародината, нещо от Себе Си. И тогава те се възпламеняват от ново безумие, защото са получили частично Откровение от Прародината. И те вече стават безумно търсещи, изключително търсещи, защото това е възвишеното безумие. Това не го притежават дори ангелите. Това е най-високата степен на отношение към Прародината.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Всичко е произлязло от Прародината и всичко без изключение ще се завърне във Върховното Нищо. Източникът на песъчинката, на цветето и на съществата е Един. Аз съм виждал и страдащи същества, и страдащи цветя, и дори страдаща песъчинка. Защо е така? Защото страданието е обогатяване, озаряване и просветляване. Защо ви казвам всичко това? Казвам го не за да разберете думите ми, а за да разберете Моето Безмълвие, защото в Моето Безмълвие е скрита Прародината и тя тайно ви подава ръка. Всички Старци са преди всичко Гласове на Прародината, Гласове на Безмълвието.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    От хиляди и милиони години търсих Истината, защото бях уверен, че тя знае пътя към Прародината. И най-накрая открих Истината, но не в думите, а в Скритостта на думите, не в значението на думите, а в Скритостта на значението. И търсейки така, най-накрая Истината се роди в моето Безмълвие. И тогава моето Безмълвие ми каза: „Ела, ще ти покажа нещо”. И то ми показа прадревния и най-вътрешен свят, Праобраза, Бащата на световете, Образа на Нищото, Прародината, или Образа без образ. И по-велика Пълнота и Свобода от това не съм виждал.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Всеки човек си има свой Дълбинен вътрешен Дом. Този Дом е съставен от Пустота и Мистерия. И виждал съм много ангели и висши същества, които странно завиждат на онези от земята, които минават през болка, бреме и страдание, защото те знаят, че това се превръща в прозорливата сила на виждането. А когато силата е прозорлива, тя прониква в Невидимото, в Неведомото и във Върховното Нищо. Пътят на тази прозряваща сила е пътят към Прародината.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Пътят на всеки човек е път към Прародината, но най-благословен е този, който е намерил своя Учител, защото Учителят е Майстор при преминаването през тъмни области. Той знае Незнайните пътеки, които строго се пазят от тъмни сили. През тези пътеки Учителят провожда ученика си, като го превръща, подобно на себе си, на вятър. Ето защо пълното доверие и преданост към Учителя е пътят към Прародината. И затова казвам: Вятърът е най-свободната птица. Чрез него се завръщаме в Прародината.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Истинският човек се вглъбява в себе си и открива в себе си все повече своя вътрешен Дом. Този Дом е Вечният Дом — Божият Замисъл. Това е Дом на Великата Свобода, на Великия Замисъл. Казвам: Свободата е също ограничение, защото има и друг дом — Дом на Дълбините. И всеки, който иска да познае себе си, той трябва да подготви себе си и да се спусне в Дълбините на Бездната, в Дълбините на Безкрая. И щом устои на Безкрая, ще му се яви Прародината, Прапроизходът. И тогава той ще се нарече Величествено себепознаващият се.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Ние нямаме Дом в света. Той е само една външност. Ние нямаме Дом във вселената. Тя е само една илюзия. Ние имаме Дом в себе си, Дом вътрешен, съкровен, вечен, нетленен. Но дори и този Дом не е нашият най-истинен Дом. Дълбоко в себе си ние имаме Дом, по-дълъг от вечността, по-широк от вътрешността, по-дълбинен от нетленността и по-мистериозен от съкровеността. Този Дом е първородният, той е най-древно роденият. Той изхожда от Прародината.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Има едно нещо, което ни движи към самите себе си. Има едно нещо, което ни движи към нашата собствена вътрешност. Има едно нещо, което ни движи към нашите Дълбини. И има едно нещо, което ни ръководи към нашата последна Дълбина. Много мнения са се казали по тоя въпрос. Много спорове е имало по тоя въпрос. Но цялата Тайна за завръщането в Прародината е скрита в три думи: Харама Мавара Ихадери — Постоянното молитвено Истинолюбие. Когато изпълним това, Бездната ни изпраща определения истински Учител за нас. А Той създава за нас Харадар — Моста към Прародината.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Има едно нещо вътре в нас, което може да приеме Прародината. Това е особено Място вътре в нас. Това е скрито Място вътре в нас. Това е най-потайното, приказно Място вътре в нас. То е чудото в нас. Древните са го наричали Харамат — Храмът, или Слънчевото Място. Аз го наричам Обител на Тайната. Когато тази Обител се приготви, тя може да понесе видението на Прародината.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Много същества проучват Нищото, но от какво е съставено Нищото? То е съставено от Дълбина след Дълбина. Някои хора дотолкова изучават Нищото, че се изгубват в неговите Дълбини. Казвам: Колкото повече се изгубваш в Нищото, толкова повече познаваш себе си и толкова по-мъдър ставаш. Но най-дълбинните същества желаят единствено Върховното Нищо, защото във Върховното Нищо няма Дълбини. Те всички са погълнати от Последната Дълбина — Абсолютът.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Във Върховното Нищо странствуват два вида Старци. И двата вида Старци обладават Премъдрост. И двата вида Старци познават Прапроизхода — Върховния. Едните странствуват в Прасъществувание, а другите — в Праизчезновение. Тези, които са в Прасъществуванието, заради Любовта странствуват до други същества, за да им покажат пътя. А тези от Праизчезновението са два вида. Едните много рядко излизат, за да дадат Премъдрост, а другите са се отказали от израз, от облик и от даване на Премъдрост.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Има много видове изчезвания и само два вида Изчезновение. Изчезванията са за обикновените. Те изчезват в другия свят, но той ги връща отново, защото те не са избрали ученичеството. Изчезновенията са съществени. Началото на Изчезновението на ученика се намира в усърдните молитви към Учителя. После се явява Любовта, която е средата на Изчезновението. При нея изчезват умът, егото и времето. И после се явява Истината. Тя е краят на Изчезновението. Там ученикът узрява и накрая изчезва в своя Учител. Когато ученикът навлезе навътре в своя Учител, той може да пожелае един от двата вида Изчезновение. Единият вид е, като е изчезнал вътре в своя Учител. А другият вид е, ако пожелае Изчезновение във Върховния Абсолют, за което Учителят има методи и ще му помага.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Съществува едно Върховно Праизчезновение. То минава през Учителя и е по-дълбоко от Реалността. Докато в Реалността има качества, то във Върховното Нищо, в Абсолютния Източник няма качества, няма ограничения. Това Праизчезновение осъществява Върховната Свобода. Който е достигнал до това Изчезновение, за него е все едно къде се намира и дали слиза в световете или не, защото той носи навсякъде в себе си Нищото, понеже е станал сроден с него. И ако той дълбоко в себе си пожелае, може да прекрати световете в себе си. Върховното Изчезновение е Върховно постижение.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Всеки човек някога ще достигне до Изчезновението. При човека Изчезновението преминава през три етапа, през три степени. Това са посяване, узряване и разцъфтяване. Посяването се осъществява в молитвеното мисловие. Узряването се осъществява в сърдечното чувствие. А разцъфтяването се осъществява във Великосъщието. При посяването расте радостта. При узряването расте мистичността. А при разцъфтяването расте Нищото. Ако човекът на Нищото възлюби Върховното Нищо докрай, то човекът ще достигне до Върховното Изчезновение. Тогава тази Изначална капка, която е човекът, няма да странствува вече в световете, а ще се завърне в Първоизточника и ще обитава в Древния Върховен Покой. И тогава Пълнотата й ще бъде неизмерима и величествено необяснима, защото чрез Изчезновението тя се е завърнала при своя Прабаща — Върховното Нищо.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Във Върховното Нищо няма съществувание, няма живот, няма жизнена красота, няма обяснимост, няма дори и ухание. А що има тогава? Има само Древен и Прадревен Величествен, Свръхестествен Покой, Покой без светове и съзнания, Покой, който струи само в себе си. И това е Древното Царство, наречено Ал Марохот — Абсолютната Прародина.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Това се е случило в Древността. Един Старец попитал Върховния Абсолют: „Що е тази Твоя Тайна Реалност? И що е това Върховното Нищо?” Върховният отговорил: „Тази Тайна Реалност е прикритие. Това прикритие означава път. И ти трябва да извървиш тоя път и да пронижеш тази Тайна Реалност.” Старецът попитал: „Що значи да пронижа пътя?” А Върховният му отговорил: „Да пронижеш пътя, е Тайна на Тайните и тя означава да се освободиш от своето дълбоко самовглъбено аз. И само тогава ще видиш Върховната Прародина, или Лика Ми.”
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    И дръзнал този Старец от Древността, и по-питал Върховния: „Как да се освободя от това дълбоко и самовглъбено аз?” И тогава Върховният му казал: „Мисли, мисли, мисли все повече за Мен”. А Старецът попитал: „Така ще Те достигна ли?” Върховният отговорил: „Не”. А Старецът пак попитал: „Тогава що да сторя?” Върховният му отговорил: „Мисли, мисли, мисли за Мен и търси Ме, търси Ме, търси Ме”. И Върховният казал още: „Мисли с Незнание и постоянство за Мен. И търси Ме с Неведомост и упование. Само така ще дойде ден и ще те направя Нищо. Ще те отделя от световете, ще те отделя от висшето и самовглъбеното аз и ще ти даря Моето Аз, Мистичното Аз на Бездната. Само така ще Ме узнаеш.”
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Това се е случило в Древността. Един Старец искал да познае Любовта до дъното, до нейния Корен и дори до Пракорена. И той започнал да прониква в тази Любов, но тя била неизмерима. И колкото повече прониквал, толкова повече изчезвали нещата. Земята изчезнала, звездите изчезнали, религиите изчезнали, световете изчезнали. И накрая Старецът открил, че изчезнал дори и Бог, сякаш се потулил. И стигнал до Пракорена, и видял, че там няма нищо. И осъзнал, че това Нищо е Велико, че то е Абсолютно, защото в това Нищо той се видял самодостатъчен, предостатъчен. И това надминавало всички представи и явления. И той осъзнал, че това е Върховното Нищо, Абсолютната Прародина. И разбрал колко е красиво да нямаш нужда от нищо друго.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Има едно Върховно Удивление. Това е, когато се завърнеш в Мястото, където няма нищо. Това е Мястото на Древната Преизпълненост. Тук ти сякаш не съществуваш, но все пак те има. Тук осъзнаваш, че нито си сътворен, нито си несътворен. Тук напълно разбираш, че си препълнен, преизобилен, мистериозен и наситен с Нищото. И това е такава наситеност, че за нея няма нито мълчание, нито слово.
    Из „Нищото —Безмълвната Прародина” - Мястото на Древната Преизпълненост
    Това се случило в Древността. Един Старец наблюдавал най-странното явление в живота си. Това било една пеперуда, която обикаляла клада. Огънят топлел, светел, привличал я, но в началото тя имала опасения от него. После Старецът забелязал странна промяна в пеперудата. Той видял, че пеперудата се насочила уверено към кладата. Тя влязла в огъня и изгоряла. И Старецът видял вътрешно подвига на пеперудата. Тя проникнала огъня като меч. И така Старецът узнал в себе си, че вътре в Нищото пеперудата се спасила, възкръснала и се преобразила. Тя станала Тайна в себе си, защото Нищото й подарило Тайна от себе си, Тайна от Великата Свобода. Казвам: Това е пътят на всеки ученик, който се е по-светил на своя Учител, защото Учителят-Огън ще му приготви клада, понеже в Нищото те ще се срещнат и ще станат завинаги едно цяло в Безвремието. Учителят е най-чудният Баща на ученика.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Един Старец от Древността искал да научи Мистерията на Върховното Нищо. И той се обърнал към него така: „О, Върховно Нищо, дай ми Откровение за пътя към тебе”. Тогава Абсолютът му казал: „За да вървиш към Мене, трябва все повече да изчезваш”. И Старецът започнал все повече да изчезва. Затварял очите си и изчезвал светът. Затварял словото си и изчезвал в Безмълвие. Ума го нямало. Затварял сърцето си и изчезвали чувствата. Този Старец имал голяма Любов към Абсолюта и той разбрал, че тази негова изключителна Любов е сама по себе си Водачът към Нищото. И най-накрая този Старец стигнал до една Висока Пълнота вътре в себе си. Тогава Абсолютът слязъл до него и го попитал: „Ето, ти поиска Нищото и сега имаш най-високата Пълнота, най-висшата Пълнота”. Но Старецът Го изненадал: „Отказвам се от тази най-висока и най-висша Пълнота и искам само Тебе, искам пълното Изчезновение в Тебе”. И тогава Абсолютът му отнел най-висшата Пълнота и му дал Себе Си. Този Старец е известен като Прамахатор — Праначалният, Прастарецът.
    Из „Нищото — Безмълвната Прародина”
    Има едно вдъхновение от времето, което неправилно е наречено вдъхновение. И когато времето изтече, и то изтича. Има едно вдъхновение от вечността, което неправилно е наречено вдъхновение. И когато вечността изтече, и то изтича. Но има едно Вдъхновение от Бездната. То е наречено Мерахама, или Изначалието. То е Праскритото Вдъхновение. И потърсих началото му и не го съзрях. И потърсих края му, но не го узнах. То е Вдъхновението от Бездната.
    Из Книгата „Вдъхновението на Бездната”
    И попитал един Старец Всевеликата Мистерия: „Кажи ми откъде идва това Величествено Вдъхновение. Кажи ми откъде идва това Безкрайно Вдъхновение. Кажи ми откъде идва тази чудна Нетленност и тази преизпълнена Вдъхновеност.” И отговори му Мистерията, и каза му: „От Изначалния, от Първия, от Бога. Но ако искаш да знаеш Дълбинното, дори и Бог не е първият, а Абсолютът в Него е първият. Но дори и Той не е първият, защото Абсолютът превъзхожда всичко, дори и идеята за първия. Оттук иде Правдъхновението. И то никога не ще има край.”
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Дълбоко, дълбоко навътре в нас и още понадълбоко има една Велика Бездна. Тя е Бездната на Абсолюта. Тя е нашата собствена Бездна, защото ни е възвестена от Него самия. И там съществува едно невиждано Цвете, което трябва да уловим. И това Цвете е наречено Бавара Мерахама — Безкрайното Вдъхновение.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Този, който се е посветил на пътя си, този, който се е посветил на Истината, този, който се е посветил на своя Учител и който изследва Дълбините си, там в Дълбините ще му бъде даден Меч. Това е тайна дума — дума от Древния език на Правдъхновението. Питали са ме каква е тази дума. Казвам: Тази дума е Хавира Хаторот — Най-страшният Воин — защото символизира силата на Правдъхновението.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Има три вида вдъхновени същества. Първите са верните приятели на Бога. Те знаят, че Той съществува и черпят от това Вдъхновение, но още не са Го видели. Но макар че не са Го видели, те са тръгнали в пътя на Вдъхновението. Вторите — те са явни и скрити Синове Божии. Те са се докоснали до Неговия Извор. Те черпят голямо Вдъхновение и нищо не може да ги спре. За тях кладите са олтари, мъченията са илюзии, а смъртта им е радостна свобода. Те вървят от вечността към Бездната. Третите са определени богове и божества и определените Старци, зависими и независими. Всички тези същества от третите са се слели със Скритостта на Бога и всички те са преодолели вътрешния затвор на аза. Те черпят Вдъхновението си от Бездната и от Мистерията на Праотеца. Те ръководят Вдъхновението във всички светове и във всичките му степени. А те самите черпят от Правдъхновението. Те живеят в Аварая Харот — Неописуемата Свобода.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Има хора, които се вглъбяват в себе си, но не достигат. Има хора, които се вглъбяват в себе си и достигат до стремежа. Има други, които се вглъбяват, вглъбяват, вглъбяват в себе си. Те достигат до Вдъхновението и тръгват по Мистичния път. Те влизат в Мистичния Възход. Има други, които се вглъбяват, вглъбяват, вглъбяват и откриват Съкровището на Мерахама, и нищо не може да ги спре. За тях дори вселената е тясна. Те са Древни Вихри. Те са Вдъхновението на Бездната. Те са Вдъхновение, което никога не се изчерпва. Те са най-древните Извори, слезли от Източника.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Още в далечната Древност, когато се е случила древната война между духовете, победили тези, които имали Меча в себе си. Мечът в духовните светове е Мерахама — Вдъхновението. Тогава Вдъхновението имало изключителна сила. То било този остър Меч, който изтласкал непокорните духове на земята и под земята. И сега тези, които са на земята и под земята, могат да се върнат във висшия свят само ако възстановят Мерахама — Древния Меч. Който съумее да изработи остротата на своя Меч, той ще се завърне във Висините. Мечът се изработва, излъсква и изостря от Харамата — Чистотата.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    По какво се отличава истинният човек на земята? По Мерахама — Вдъхновението. Той сам изработва своето Вдъхновение с молитва, с усърдие, с работа върху себе си, със светещи мисли, с благи чувства, с тих подход. Той кове оръжието си, той кове острието на Мерахама — острието на собственото си Вдъхновение. И когато острието е готово, пада главата на света, на смъртта и на вселената, защото нищо не може да се противи на Меча на Вдъхновението.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Къде ли се заражда малкият, потаен Корен на Вдъхновението? Има едно място, където този малък, потаен Корен се заражда, после се разцъфтява и после се развихря. Това място е смирението. Смирението е пътеката към Нищото. Ето защо в смирението е важно не кой си, а кой не си, не дали си някой, а дали си никой. Колкото повече си нищо, толкова по-голямо е Вдъхновението. Така зараждането е Вдъхновение във времето. Така разцъфтяването е Вдъхновение във Вечността, а развихрянето е Вдъхновение в Бездната. Най-величествено е Вдъхновението на Бездната. Над това Вдъхновение има само едно последно Вдъхновение. Тук Вдъхновението е вече Мистерия. Тук то е Търсач на Центъра на Бездната — там, където е Мястото на Абсолюта. Там е Мястото, където Вдъхновението изчезва. Наричам го Великото Завръщане.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Има един Величествен път на човека. Той започва от стремежа. Ако стремежът е правилен, той се превръща в устременост. Ако тази устременост е правилна, тя се превръща в Мерахама — Вдъхновението. Вдъхновението е най-великият Полет, защото то е Птица без крила. Крилата не могат да стигнат дотам, докъдето стига Вдъхновението. Крилата могат да достигнат до голяма височина, но за Вдъхновението тази височина е низината. Там, където крилата не могат да отидат, там може да царува само Вдъхновението.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Какво струва един откривател, който е открил цял един свят, а е изгубил вдъхновението си после? Какво струва вдъхновението на един човек, което след 30, 50 или 70 години се прекъсва? Какво струва вдъхновение, което се прекъсва след хиляди години? Какво струва вдъхновение, което се прекъсва след милиони години? Казвам: Ето защо трябва да познаем Бездната, защото там Вдъхновението е неизтощимо. Там то е безначално и поради това е безкрайно.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Няма по-хубаво нещо от един живот, който е посветен на Вдъхновението. Човек, който изучава Вдъхновението и го търси навсякъде, той ще го открие в себе си. После с това силно Вдъхновение той ще открие своя Учител, който е голямото Вдъхновение. А Учителят ще отведе ученика в Истината, там, където е Великото Вдъхновение. А после Истината ще отведе ученика в Бездната на Нищото, там, откъдето се е родило Вдъхновението. Това е Мястото на Безкрайното Вдъхновение. Това е най-високото Място, където се срещат Учителят и ученикът. И това е Мястото, където Учителят поверява ученика на Абсолюта. Тук вече е произходът на Върховното Вдъхновение.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Всеки човек трябва да започне със стремежа на своята душа. И ако твоя стремеж е искрен, той ще стане силен. Така човекът ще достигне до Вдъхновението на своя дух. И когато човекът е истинен, духът му ще стане Меч, духът му стане мощен. Така той ще пробие вечността и ще влезе в Бездната. И ще му бъде позволено да изучава потайните потънкости на скритата вселена. И така той ще узнае, че Вдъхновението е самият Източник на живота. Ето що наричам Вдъхновението на Бездната.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Там, където има паднали светове, там, където има угаснали светове, било е загубено Вдъхновението, бил е загубен Източникът. Но Вдъхновението всякога е съществувало отвътре, защото то е Древният Източник. Но когато съществата са злоупотребили с него, Източникът ги е изпратил във вечността. А тези, които още повече са злоупотребили, са били изпратени във времето. А тези, които най-много са злоупотребили, са били изпратени в центъра на земята. Казвам: Вдъхновението е дадено изначално, за да познаем Древния Източник, или Праотеца.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Има много пътища и един Път. Пътищата са различни, Пътят е един. В Пътя се изисква следното: да овладееш ума си с чистота, да съхраняваш любовта в сърцето си, да вродиш разумността си във волята, да полетиш с душата си в Дълбините Божии и да тръгнеш с духа си по Великия Път към Искрата. И тогава Искрата ще ти даде нещо, което може да обходи Тайната на Бога, може да обходи и Безкрайността и може да излезе дори и отвъд Безкрайността и да се завърне в най-древното Място и също да го прониже. Това Място е Безмълвието. Кое е това нещо, което пронизва всички неща? Това е Мерахама Мерахот — Вдъхновеното Правдъхновение.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Кое е това нещо, което превъзхожда вечността? Кое е това нещо, което пронизва и времето, и безвремието? Кое е това нещо, което стига до края на Безкрайността и което продължава пътя си? Това е Мерахама Мерахот — Вдъхновеното Правдъхновение. Откъде черпи своята сила Мерахама Мерахот? Казвам: Мерахама Мерахот черпи сила от подадената ръка на Абсолюта. Това е най-древната ръка — ръката на Праизточника. На едни Източникът е дал движение, а на други е дал Правдъхновение.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Старците от Древността имат дълбоко в себе си три вида Вдъхновение и един Устрем. Устремът — това е отношението им към външните светове. Там те слизат заради избраните и заради тези, които се устремяват към Истината. Първото Вдъхновение при Старците е свързано с Безкрайността. С това Вдъхновение те пронизват Безкрайността и узнават нейните вътрешни Тайни. С второто Вдъхновение те проникват в Мистерията на Абсолюта. Второто Вдъхновение е могъщ Меч. То дава право да се четат най-древните ръкописи, несътворените ръкописи, които в Древността били наричани под общото название Рамахот ан Мататария — Книгата на Праизточника. А третото Вдъхновение при Старците е най-високата степен. Чрез него те могат да проникнат в Прасърцето на Абсолюта — Мястото, в което няма нищо, Мястото, в което няма нито слово, нито мълчание, нито ръкописи, Мястото, в което се решава въпросът за Изчезновението. Има много Старци, които като видяха Неговата Любов, решиха да се завърнат в световете и в Безкрайността, за да Му служат. Но има 70 Тайнодревни, които изчезнаха завинаги в Абсолюта. Те се отказаха от Устрема и от трите вида Вдъхновение. Те захвърлиха смъртта и отхвърлиха безсмъртието. Те абсолютно избраха Върховната Прамистерия. Те не дадоха поглед нито за световете, нито за Безкрайността.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Има един Древен Прастарец, един Древен Праобраз. Той има две Великоистинни Лица, Той има два Величествени Лика. Той не общува със световете и с Безкрайността. Единият Му Лик е Праобраз на Мистерията. Другият Му Лик е Праобраз и Врата на Върховния Абсолют. Той е пресъставен от Пречиста Прасветлина. Тук няма нито материя, нито антиматерия. Единият Му Лик е насочен към Мистерията и към Древните Старци. Другият Му Лик е насочен към Абсолюта — Върховния Прапроизход. Оттам Той получава Своята Върховна Неведомост. Той е Върховният Прастарец, но не може да се нарече дори и същество. В Древността се е наричал Правахария — Несъществуващият, или Този, Който не съществува, но обитава Праизточника.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Всеки човек трябва да роди в себе си стремежа. Стремежът на всеки човек трябва да го отведе до истинското Вдъхновение. Истинното Вдъхновение трябва да отведе човека до Правдъхновението. Стремежът е усърден. Истинното Вдъхновение е прозряващо, а Правдъхновението е сливащо. Стремежът е общение с висши същества. Истинното Вдъхновение е общение с висши същества, богове и Старци. А Правдъхновението е общение със Старците, с Древните Скрити и с Абсолютното Същество по Неговите Неведоми пътища. Правдъхновението достига до Мистерията на 17-то Небе — Великата Неизговоримост, наречена от Древните Ахавайя.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Що е стремежът? Пътуване, пътуване, пътуване. Що е Вдъхновението? Извисяване, извисяване, извисяване. Що е Правдъхновението? Сливане, сливане, сливане. Стремежът преминава през трудности. Вдъхновението преминава през противоречия. Правдъхновението преминава през световете. Преданието казва, че всеки, който е тръгнал по този път, ще стигне до своя скрит Старец и той ще му помага и тайно, и явно. И когато връзката им стане безусловна, Старецът ще покаже на своя ученик един странен път извън световете. По този път, който е наречен Парахамая — Прапътят, ученикът ще се срещне със страшното Величие на Върховния и ще му бъде позволено да каже най-тайнствената дума в себе си. Тук ученикът вече не е човек, нито е висше същество. Той вече е облечен в Мистерия.
    Из „Вдъхновението на Бездната”
    Истинският Търсач е Търсач на Тайната. Има Тайна, скрита в Тайната. Скритото вътре в Тайната е Неизвестното. Ако Търсачът улови Тайната, той ще е изпуснал Неизвестното. Но има Търсачи още по-устремени. Те стигат до Неизвестното и го улавят. Те улавят Духа. Но така Тайната става по-голяма, а Неизвестното — още по-скрито. Но те са вкусили от тази Неизвестност.
    Из Книгата „В търсене на Неизвестното в Неизвестното”
    Има една храна. Тя ни заобикаля и тя е дълбинно вътре в нас. Тя е странна храна, различава се от всички други храни. Това е хранене с Неизвестното. Това го знаят най-вече Мистиците. Това е храната на Варохоти — Впечатленията. Мистикът знае как да насочи своите Варохоти към своя Учител, към Неизвестността и към Тайната на явленията. За него Неизвестността е Дом, от който изтичат Мистичните вкусвания. За него явленията не са явления, а духовни излъчвания, сиреч Мистична храна. А Учителят — това е Дом на голямата Неизвестност. И Мистиците, които имат Безусловна вяра в Учителя си, знаят как да Го погледнат, как да Го докоснат, как да се смирят и как да Го вкусят. Това е Неизвестна храна за света. Това е храна на потайния подход. В началото е бил подходът, а после са дошли отношенията.
    Из „В търсене на Неизвестното в Неизвестното”
    Животът е Древна Неизвестност. Той е скрита Неизвестност — Неизвестност в Неизвестността. Някои казват, че Животът е потекъл, когато в него се е вляла странна музика. Аз казвам, че Животът е преди музиката. Той е по-дълбок от музиката, но обича да пее в Тишина. Този Живот идва из много далечно Място — от Мястото на Неизвестността. Но тази Неизвестност идва до моите уши и ми показва пътя към себе си. Така моята Неизвестност пътува към Ватара Хиарита — Неизвестната Неизвестност, или Великата Неизвестност.
    Из „В търсене на Неизвестното в Неизвестното”
    Аз съм Неизвестен от Неизвестността. Там, откъдето идвам, няма известни неща. Всичко е Неизвестно, Дивно и Неведомо. Тук имената не са имена. Тук имената са същности, потайности. Например вие казвате: Любов. Но Любовта е Велика Неизвестност. Тя пронизва друга Неизвестност, наречена Безкрайността. Любовта е най-пронизващата Дивност. Само тя може да отключи Безкрайностите и да се завърне на своя Трон, наречен Праизточникът — Неизвестното, скрито в Неизвестното, Неизвестното, обвито в Дивна Неведомост. Не е ли това моят Дом? И може ли Неизвестното да опише тази Всеизвестност? Що е Всеизвестността? Друго название на явната Неведомост.
    Из „В търсене на Неизвестното в Неизвестното”
    Търсил един Древен Тайната на Абсолюта, Тайната на Великата Неизвестност, Тайната на Неизвестното, скрито в Неизвестността. И този Древен се вглъбявал, потъвал в дълбок размисъл и му се давали видения, откровения. И той виждал много слънца с чудна светлина. За него те били живи, древни извори. И той бил доволен от себе си. Но явил се Древен, Древен Глас и му казал: „Тези многобройни слънца-извори са твоето многобожие. Когато спреш да виждаш тези неща, в теб ще се зароди Единният.” И този Древен видял грешката си и започнал да се вглъбява отново. И стигнал до дълбоко проникновение, и разбрал в себе си, че и проникновението трябва да изчезне. И вече не виждал себе си, не виждал слънцата, постигнал сливането, но изоставил и него. И явила му се Великата Неизвестност и му казала: „Ти вече си Харотор — Старец”.
    Из „В търсене на Неизвестното в Неизвестното”
    Размишлявал дълбоко Древният върху Изчезването. Той знаел, че светът пред него трябва да изчезне, за да вижда ясно. И светът пред него изчезнал, но явили се други светове. Той поискал да изчезнат тези светове, но появили се нови светове. И накрая се обърнал към Истината и поискал тя да го научи. И тя му казала: „Посвети изцяло живота си на мен и аз ще те водя”. Той посветил живота си на Истината и след много обучение един ден тя му казала: „Ето ти Ключа”. Той завъртял Ключа и световете изчезнали. После видял една тънка граница, която всъщност била границата между Бездната и Върховната Неизвестност. И тогава Истината му казала: „Завърти отново Ключа”. Той завъртял Ключа и се изправил лице в лице с Върховната Неизвестност. И там на Трона видял Истината в нейната Ослепителност. Истината му се поклонила и казала: „Ти си вече Ключ за другите същества към Мен”. И той пожелал да слезе в Бездната, та даже и в световете, за да ги заведе пред Лицето на Великата Неизвестност. Това е Пътят, по който са се родили Старците. Само те са устояли пред Лицето на Върховната Неизвестност, защото те имали Ключа.
    Из „В търсене на Неизвестното в Неизвестното”
    Там, където всички пътища свършват, е започнало Великото Отдаване. Така пътищата към сътворението и към световете свършват. Започнало е да се осъществява Древното Послание, Древният Път. Това Послание гласи: Отдаването е началото на Древния Път към Мистерията, сливането е средата на Древния Път към Мистерията, а Изчезването е краят на Древния Път към Мистерията. А когато Изчезването се е случило, то сам Абсолютът се е загледал в това същество. И това същество вече не принадлежи дори на Бездната, а на Абсолюта. Ето в какво се състои най-древното Послание.
    Из Книгата - „Там, където свършват всички пътища”
    Велико нещо е Безпътието. Но не е лесно то да бъде разбрано, защото трябва да си извървял пътя на Жертвата, пътя на Отдаването и пътя на Смиряването. И тогава от Истината излиза Древна Ръка и казва: „Нека това същество влезе в Безпътието и в Незнанието”. И понеже Истината знае пътя на Безпътието и на Незнанието, самата тя дава Дара на Безпътието и Незнанието, защото е Майсторът на пренасянето. Така избраните биват пренесени пред Трона на Абсолюта — Мястото, където всички пътища свършват.
    Из „Там, където свършват всички пътища”
    Това се случило в Древността. Един стар дух бил голям поклонник на Истината. Той искал чрез Истината да открие крайната цел. И случило се така, че Истината го захвърлила в Безкрая. И поживял там дълго време без приятели, без планини, без морета, без цветя. А Истината му казала: „Само мълчи и чакай”. И понеже имал Любов, той чакал милиони години и времена. И един път явил му се Глас от Мистерията и му казал: „Ела, Сине Мой, до Трона Ми”. И казал му Прадревният: „И ще се наречеш Старец”. Така са се зараждали Независимите Старци.
    Из Книгата „Мистериозни неща”
    Това се случило в Древността. Един стар дух много усърдно търсел Абсолюта. И минали милиарди години и времена, и безвремия. И бил захвърлен този дух в Мистерията. И чакал ли той там, чакал ли. И бил обвит в древна, черна мъгла. И после се чул взрив. И бил разпилян той и външно, и вътрешно. И останала само Искрата в него. И тогава Върховният му казал: „Ела, Сине Мой, и ще се наречеш Харарама — Изначален”. И така се родили Харарамите — Изначалните.
    Из „Мистериозни неща”
    Живеела в миналото древната тъма. Тя не знаела нищо за себе си. Тя знаела за себе си само това, че откакто се помни, живеела като сянка. Но се случило, че от нея изгряло слънце и то осветило света. После се явило второ слънце, то осветило вселената. И тези две слънца живели дълго в тъмата и тя не ги разбирала. Тя не знаела откъде идват те и къде се завръщат. След време и първото, и второто слънце угаснали. Така тъмата си помислила, че тя отново е старият господар. Но в един ден явило се ослепително сияние и казало на тъмата: Аз съм твоят корен и аз съм коренът на слънцата. И от днес нататък трябва да знаеш, че аз съм това, което трябва да търсиш непрестанно. — И така била дадена древна поука: всеки, който търси непрестанно своя корен, озарява тъмата и се завръща в своята сияеща и неизречима същност. Ние сме родени, за да осъществим в себе си непрестанното търсене. В това непрестанното се осъществява и целта, и смисълът, и целостта. Който има непрестанното, той има в себе си сияещия корен.
    Има външен огън, има и вътрешен огън. Външният огън ни указва пътя. Вътрешният огън, Свещеният огън на Любовта ни води. Но ако ние търсим Истината, ние трябва да извървим пътя на двата огъня. Вътре в Свещения огън е скрита Прасветлина. Тя е Есенцията на този огън. Тази Есенция докосва Свещения огън, но е скрита и от него. Търсачът трябва да стигне до тази Есенция, за да прекрачи двата вида огън. Тази Есенция е Учителят. Тази Есенция е и Старецът. Тук вече тя не ни загатва и не ни води, а ни учи. Тук вече търсачът е мистичен ученик. Той става част от Мистерията и заживява мистично. Такъв е пътят на тези, които са търсили, защото те не спират до огъня, а продължават навътре към Прасветлината. Падналите същества са съставени малко или много от огън. Но търсещият има в себе си нещо повече от огъня. Търсачът носи в себе си нещо друго — семето на Прасветлината. Огънят е живот, търсачът е мистериозност.
    Някога Прадревният е дал на човека и Прасветлината, и огъня. Но човекът е избрал огъня, а боговете са останали в Прасветлината. Какво е огънят? Що е този символ? Огънят, това е другото наименование на предопределението. И до днес човекът гори за много неща, но той не търси Прасветлината. Човекът на предопределението се нуждае от спасение, но кой е този, който ще го спаси? Някои ще кажат: Бог. Други ще кажат: Небесата. Трети ще кажат: Невидимите помагачи. Аз казвам: От всичко това не идва спасението. Спасението е вродено, Прасветлината е вродена. Спасението се намира в Айрима Маратот — личните усилия. Те са вроденото от Прадревния. А този, който е намерил своя Аваторол — Учител, той може само да скъси пътя си чрез Неговите съвети и Учение. Айрима Маратот е Ключът, а Учението е допълнението. Учението е чистият дълг, а Айрима Маратот е умножението на Прасветлината в себе си.
    Ние търсим Велика Тайна в живота. Ние търсим Тайна, която сме изгубили. И това, което сме изгубили, сме ние самите. Ние сме Тайната. Ние сме изгубили пътя към себе си, защото сме изгубили Ключа. Ключът ни е бил даден още в Древността, но ние сме го изпуснали в света и сега се чудим какво правим в този свят. Що е това Ключът? Това е Айрима Маратот — личните усилия за себепознание. Тези лични усилия трябва да работят дотогава, докато изработят Първичния образ на Духа, а този Дух в нас е сам по себе си метод, който прекрачва света и вселената. Нашето чисто завръщане в Духа ще се превърне в нашата Слънчева пътека към Скритото Праначало. И всичко това зависи от Айрима Маратот. Айрима Маратот е Ключът, който ни очиства от този свят. Айрима Маратот никога не зависи от това, дали си беден или богат, дали си лош или добър, дали си в неблагоприятни условия или в благоприятни. Айрима Маратот преобразява злото в човека, после се освобождава от доброто и се превръща в Авара Нахама — Свободна Същност.
    Древният Скрит е дал на човека Ключ. Този Ключ може да преминава и през водите на Хаоса, и през Огнения Мрак. Този Ключ е бил даден отпреди Вечността. Чрез този Ключ злото може да се превърне в добро, чрез този Ключ доброто може да се превърне в Древно добро и тогава му бива дадена Силата на Жреца, или Свещената Власт. Този скрит Ключ в човека е алхимически. Той е път, по който човекът се преобразява постепенно и придобива Образа на Неизменната Древност. Този Ключ не е даден на света, нито на вселената, нито на човека, нито на хората. Той е даден на Скритата Същност. Той е даден на себепознанието. От този Ключ зависи завръщането в Древния път — пътя на боговете. Този Ключ е Айрима Маратот. Древното название на Айрима Маратот е Арахар — Жрецът.
    Има едно древно нещо в човека. То улавя сърцето в камъка, то улавя гласа на вятъра, то улавя шепота на вълните и дълбините на океана. То обхваща в себе си полета на птиците. То чува растежа на тревичките. То общува с дърветата. Но то не говори, защото е Предвечно. То е създало всички неща, всички гласове, всички същества, всички движения, но то е абсолютна неподвижност. То обитава в Прадревен Покой. Този Прадревен Покой нито говори, нито мълчи, нито обяснява. Той е Предвечното Прасъстояние — Състоянието над състоянията, Учителят над учителите. То превъзхожда всичко, но е скрито от всичко. То се нарича Нахама — Нищото. В Нищото нищо няма. Ето защо то е Владетел над световете. Нахама от нищо не зависи. Нахама е Безименно. То е било първото нещо, когато нищо друго не е било, когато е нямало вода, нямало мрак, нямало светлина, нямало живот, нямало дух. Нахама е Прапрасъстояние и всички някога ще се завърнат в него, защото то е Велик Поглъщател. С едно вдишване поглъща световете. С едно издишване ги създава. Но самото то е Несъздаденото Прапрасъстояние, Прапраотецът, Великото Безименно Състояние — Нахама.
    Има един Ключ в живота, който ни води от човешкото към Божественото. Има един Ключ в живота, който ни преобразява постепенно. Има един Ключ в живота, който очиства нашето минало. Има един Ключ в живота, който ни предпазва от злините на света. Има един Ключ на живота, който ни води до завръщането в Дома. И този Ключ е Айрима Маратот — личните усилия. Този Ключ е малък, но пътува към голямото. Този Ключ преброжда земята, преплува водите, лети във въздуха и преодолява огъня. Този Ключ ни е даден, за да се освободим от самонаправеното предопределение. Този Ключ е дарът от нашия Баща, защото чрез него в Истия ден ще отворим вратата си и ще Го съзрем. И Той ще ни даде Безкрайната Си Усмивка. Така ние ще познаем, че светът е бил само едно място, създадено заради Айрима Маратот. Айрима Маратот е дарът на даровете. Този дар е потайно скрит в нашата Същност.
    Сърцето на Прастария Старец е като Светлината на сто милиона слънца. Сърцето на Прастария Старец е Светилище. То е Сърце на Сърцата. То е Образът на най-древното Сърце. Това Сърце свети като Прасветлината. То е Пътят към Праобраза, Пътят към Дома. Това Сърце-Слънце не е като външното слънце, не е като греещото слънце. Греещото слънце е само помагащо слънце, но то не е истинският водител. Греещото слънце е излязло от Бездната, за да ни стопля по необходимост. А това Прасърце, за което ви говоря, то не ни стопля, не ни огрява, не ни изстудява. То ни завръща към Безкрая на Прадревния.
    Сърцето на Прастария Старец е Пътят към Дома — Истинският Дом. Пътят към Дома е Път на велико и постепенно очистване. Когато очистим ума си, очистваме се от света. Когато очистим сърцето си, освобождаваме се от стария свят, от себе си. Когато сме се очистили, вървим към духовното. Когато очистим духовното, вървим към Съкровеното. Когато очистим Съкровеното, вървим към Божественото — Древната Божественост в нас. Когато очистим Божественото, се завръщаме в Абсолютното. Абсолютното е нашият Дом. Тук храната е единствено Истината, а Свободата е нейната сянка, нейната спътница.
    Мистериозният, Скритият в нас е Единственият, Който извървява Пътя към Себе Си. Той се движи в нас, Той живее в нас, а ние работим в Него. Когато ние работим, ние създаваме Пътя в Пътя. И когато ние заживеем в Пътя си, Той ни изпраща Същност, чрез която оживяваме. И когато оживяваме, ние узряваме в своята Същност, за да може Той да се спусне в нас и да ни даде собственото Си движение — Безкрайността. Той ни е дал специфична работа в света, за да вложим себе си в нея. Така Той ни подготвя за Себе Си. После Той ни дарява Същност. Така ние оживяваме чрез Него в себе си. И най-накрая Той ни дарява Себе Си и ние мистериозно се уподобяваме на Него. Работата — това сме ние. Същността — това е дарът. И накрая Той вече идва и ни дава Прасъстоянието, което е било нашата древна, бездънна Пълнота. Древните работеха като пчели, получиха Източника си чрез вътрешно саморазкритие и накрая Той им даваше Безценното Изречение, откъснато от Себе Си, а то гласи: „О, Ар Арахамаа, Уахара Хама Аин — О, Върховний Скритий, уподоби ме на Себе Си.” Който е чул това, той вече не е от световете.
    Искрата в нас е запалена от предвечни времена. Дори когато ни се струва, че е тъмно, тя пак сияе. Дълбоко в нас има скрита Древност и тя е запалена в нас от Прадревността. Името на тази Древност е Айхара — Искрата. Древните я наричаха Несломимата. Когато попадне в тъмнина, тя свети. Когато попадне в голям мрак, тя сияе. Когато попадне в света, не я разбират. Когато попадне в отвъдното, не я улавят. Когато попадне в Светлината, тя блести. Когато пребивава в Безкрая, тя е водител на себе си. И това я води към Ар Арахамаа.
    Съществува от прадревни времена Велика Мистерия. Наречена е Ар Арахамаа — Праистината. Никой не може да я изучава. Знанието е бедно, Мъдростта е слаба, Премъдростта едвам я докосва, Незнанието само се приближава. Тайната я търси, но не знае къде е. Най-близко до Нея е Мистерията. Когато човекът стане Мистерия, той твърде много се е приближил до Нея. Той пак не я познава напълно, но диша сроден въздух. Тази Велика Мистерия може да ни стане близка и сродна само когато посветим себе си изцяло на Истината. Това е начинът за отделяне от земното и земните грижи. Само Истината може да ни заведе до Праистината. В Праистината няма земен свят, нито отвъден свят. Тя е Целостта — Изначалното Състояние. Ар Арахамаа е Праобликът.
    Ар Арахамаа е Абсолютната Непознаваемост. А тя е Върховна Пълнота, Неизмерима Пълнота, Нечувана Пълнота. Ар Арахамаа е Величествена Непознаваемост, Страховита Бездна от Дълбини. Когато в Древността боговете са надзърнали в тази Бездна, те са изпитали страх. Дълбините били една след друга и край не се виждал. Всъщност край нямало. От тези Дълбини са произлезли три Лъча — Истината като Откровение, Бог като Проявление и Единството като Жива Реалност. Но Прадълбината си оставала Абсолютно Непознаваема. В архивите на Прадревността има само един запис, в който е казано, че само 33 Могъщи Същества, които били подобни на Бездната и сродни на Бездната, са скочили в Прадълбината на Ар Арахамаа. Древните архиви казват, че 24 Бездни са оцелели. Те били наречени по-късно Старците. За другите девет нищо не се казва. Те станали Скрити в Скритостта. За тях само е изречено, че навярно са придобили Великата Изчезналост.
    Има деветима, които са станали Скрити в Скритостта и са придобили Великата Изчезналост. И знаем от Древността, че деветимата бяха изчезнали в Дълбините на Ар Аварамаа. И те станаха Скрити, защото Ар Аварамаа символизира Върховната степен на Скритост. И понеже толкова се скриха, деветимата бяха наречени Аваромоните — Безименните. Древното Предание, според както ни е казано от Правеликия Старец, гласи, че в бъдещите светове седмина от деветимата ще бъдат изречени и ще придобият имена, а чрез имената си ще придобият и Същност. И ще станат Върховни Старци и Учители. И ще учат световете на това, което са научили самите те във Върховната Скритост. А другите двама ще останат Потайни Корени за бъдни скрити светове.
    Абсолютната Бездна е Абсолютната Храна. Там се храним с Него Самия. Абсолютната Бездна, това е Абсолютната Наситеност. Тук самата Истина е наситена със своята Безкрайност. И в тази Наситеност живеят, движат се, съществуват и не съществуват Висшите създания. Тази Наситеност е Преизобилието на Древността. Това Преизобилие е било наречено в Древността Лахамара — Храната, Дарът, Сърцевината, която се е отделила от Абсолюта. Това е Древната Истинна Храна, защото тези, които са избрали Истината, са придобили право да се хранят със Сърцето Му, със Сърцето на Абсолюта, с Отломъка, който е излязъл от Него и който е образувал Праизобилието на Безкрайността.
    Съществува Абсолютна, Неведома и Скрита Върховна Бездна. Който е влязъл вътре в нея, той вече няма връщановение и няма вече път, нито има безмълвие. Всичко е превъзходено. Останала е само Свръхцелостта. И няма нищо друго, което да се желае. И няма нужда от нищо друго — нито от Единение, нито от Любов, нито от Съвършенство. И няма вече изтечение — нито отвътре, нито отвън. Всичко е Свръхцялостно, Свръхпребиваващо. Това е наречено Светът на Абсолютната Истина. То се знае още като Върховната Древна Цел. Тук вече няма свят, няма светове, няма небитие, няма привързаност и непривързаност. Всичко е преодоляно чрез поглъщане. Всичко е всепогълнато. Тук е Мястото, в което никога не е имало начало, нито край. Това е Прадревното Скрито Място.
    Има една Родина. Това е Абсолютната Родина. Има един Дом. Това е Абсолютният Дом. Този Дом няма нито име, нито е безименен. В този Дом няма живот, който да го ограничава, нито смърт, която да преследва живота като сянка. Този Дом е върховно скрит в нас, в дълбините ни. Който го търси, ще го открива все повече. Който не го търси, той ще живее и ще умира. Върховен е този Дом, Недосегаем е този Дом. Никой не може да го улови, никой не може да го пипне, защото той никога не е излизал от себе си. Той е дълбинен, преди несътвореното. Той е Дом, скрит в самия себе си. Този Дом е Върховното Нищо. Това е Пътят на всеки Истиннотърсещ. Това е Пътят на най-древния Разум в човека и само този най-древен Разум може да открие Върховното Нищо.
    В Древността така се случило, че на едно място се били събрали много богове. Те разговаряли помежду си за това, кой е най-дълбокият съзерцател на Върховното Нищо. Едни казвали: Силата. Други казвали: Мъдростта. Трети казвали: Умението. Четвърти казвали: Стремежът. Но така и не постигнали единство. Накрая те решили да призоват Върховната Мистерия и тя да им каже. И когато Върховната Мистерия се приближила до тях, те я попитали: Кой е най-големият съзерцател на Върховното Нищо? Върховната Мистерия казала: Това Създание е все още скрито за вас. Но понеже го търсите, аз ще ви го явя. — И когато Великата Мистерия произнесла Своите Древни Слова, пред тях се явило по-древно от тях Създание. То било странно, много слънчево и необикновено лъчисто. И Великата Мистерия казала на боговете: Това е Създанието, което е най-близко до Върховното Нищо. То се нарича Хатера — Покоят. — И всички богове си взели по една част от него. И всички тръгнали на път да вършат своите си работи, но те вече знаели, че един ден ще се завърнат напълно в Хатера и чрез Хатера ще се завърнат във Върховното Нищо, защото те осъзнали, че не Безкрайността е тяхната Родина, а Върховното Нищо.
    От тъмното трябва да излезе Божественото и да заблести. От мрака трябва да излезе най-древното Слънце и да засияе. Докато не преминеш през това, то когато блестиш, това е илюзия и когато сияеш, то е заблуждение. Истинското Слънце блести и в тъмнината, и в мрака, и в светлината, и в калта. Където и да го поставиш, то предварително е засияло, защото то познава изпитанията. Истинското Слънце е накарало изпитанията да му се усмихнат и да му се поклонят. Истинското Слънце има способността да обезсилва всяка трудност, защото то се е завърнало в Древното си Начало.
    Истинското Слънце е една велика духовна енергия. Във външната си част тя е лъчиста, а във вътрешната си част тя е незнайна. Истинското Слънце е образ на Прадревното, Праскритото Същество, но външен образ. Отвън ни огрява, а отвътре ни прави като себе си — Незнайни и Древни. Ако Древният реши да се скрие от Слънцето, то става тъмно. Тогава къде е отишъл Древният? Отишъл е в Своята Незнайност. Може ли Древният да се скрие в Своята Незнайност? Може. Той отива в Място, което никой никога не е виждал и не знае. Там само Той пристъпва.
    Ако Древният се яви при тебе, какво ще усетиш? Ако си тъмен, ще усетиш тъмнината Му, която е поглъщаща, но отделена от теб. Ако си светъл, ще усетиш светлината Му, която е преизобилна, но е отделена от теб. Ако си сияещ, ще усетиш Славата Му, която е Величествена, но е отделена от теб. И така всичко, което усетиш, няма да е вярно, защото то е извън твоя обсег. Ще кажеш, че Той обитава в Божествената вселена. Не. Той само малко е стъпил там, но не обитава. Ще кажеш, че Той е странен. Не. Той е друго нещо, за което понятията немеят. Той, Древният, обича всички да се движат към Него и в Неговата посока, но Той знае, че никой не Го достига. Но радва Го движението в Неговата посока. А може ли някой да се движи въобще в друга посока? Всяка посока се движи към Неговата Премъдра Неуловимост.
    Навлязло в нас, Слънцето свети. Изпъдено от нас, Слънцето тъмнее. Но проникнало напълно в нас, Слънцето ни ръководи мъдро. Нашите чисти духовни усилия са Слънчеви усилия. Така ние стигаме до своето чисто Слънце — чисто съзнание. Чистото съзнание е Слънцеподобно, но в нас има и друго Потайно Слънце. То свети особено, но само при специални случаи. Ако това Потайно Слънце се явеше в нас напълно, то щеше да огрее света и явленията, но решило е да остане в Тайна и само понякога да докосва чистото съзнание на човека. И тогава човекът разбира правилно отвъдните неща.
    Слънцето е Древна жизнена енергия. Тя грее в Слънцето, но принадлежи на Скрития. Някога в миналото, когато Слънцето още е нямало образ, се разхождало във великото пространство на мрака и пожелало да свети. И минало време, и дошло време, и изпратена му била светлина, защото появило се то пред Древния и изказало молбата си. И тогава Древният му дарил Лъч. Лъчът се разпръснал и станал много Лъчи, и те светели, а мракът се чудил що за същество е това явление. Но не успял да разбере, защото мракът не знаел що е молба към Древния.
    Слънцето не може да живее самостоятелно. То се нуждае от постоянен приток. Но откъде идва този приток? Тайнство е това. Засега този приток тече в Слънцето, но извира от Тайнствено място. Ти можеш да видиш извора, но не можеш да видиш Източника му. Древен е Източникът. Няма име. Преди имената е Той, преди вселената е Той, преди мрака е Той, преди човека е Той. Изворът е преди времената, преди вселената, преди мрака, преди човека, защото той първи е пожелал да прилича на Източника. И Източникът му дал нещо от Себе Си, но си останал скрит. Не можем да видим Източника, но можем да видим извора. И усещаме, че в живота има Тайнствена Същност. Наричам я Неуловима Мистерия.
    Слънцето сияе, защото то е движение в Истината. Ако Слънцето не се движи в посоката на Истината, то потъмнява и става луна. Човекът сияе, когато се движи в посоката на Истината, но човекът започва да боледува, когато не се движи в Истината. Здравето е пълнотата на чистата енергия, а болестта в човека е недостиг на чиста енергия. Но чрез постоянна мисъл за Слънцето и Истината болестта може да се превърне в здраве, здравето в Слънце, Слънцето в Тайна, Тайната в Пълнота, Пълнотата в Неизразимост.
    Всички трудности и проблеми търсят в нас нещо. И те искат да го открият, за да се успокоят. Те търсят Слънцето, а Слънцето в нас е Бог. Трудностите имат тежка съдба без Слънцето. Проблемите имат лоша съдба без Слънцето. И те са тръгнали да го търсят. Но дали човекът ще потърси Слънцето и ще успокои тези трудности и проблеми, Аз не знам. Но знам, че Аз отдавна съм открил Слънцето в Себе Си. И знам, че ако не бях открил Слънцето, тогава трудностите ми щяха да се превърнат в наказания, а проблемите ми в мъчение. Но Аз открих, че трудностите и проблемите ми бяха изпратени за извисяване в Слънцето.
    Слънцето е Слънце, когато е минало през вратата на мрака. Защо Слънцето е влязло в мрака и не е потъмняло в него? Защото когато Слънцето е влязло в мрака, първото, за което се е сетило, е да му се усмихне. Така мракът се зачудил и го изпуснал. А когато ти се усмихваш вътрешно на една трудност, не е ли това преодоляване? А защо мракът все търси Слънцето? Казвам: Заради тази усмивка, защото той сам в себе си няма усмивка. Тази усмивка е велика неизвестност за мрака. И той търси тази неизвестност, защото иска да улови в нея тази усмивка за себе си.
    Ако мракът беше зло, защо тогава той съществува? Ако мракът беше зло, защо Истинският Търсач изгрява в него и го осветява? Мракът е благословение. Мракът е скрита опора на Слънцето. Когато Слънцето се е опряло на мрака, то е могло да заблести. Който не е прогледал в мрака, той не може да прогледа и в светлината. Мракът е Древна Пещера, Древна Утроба. И майката е утроба. И от нейната скрита утроба се ражда детето-светлина. Но тази светлина не е достатъчна. Детето трябва да бъде обучено в Свещеното и тогава тази светлина ще се осмисли, защото тогава тази светлина ще се завърне в Слънцето.
    Мракът е другото име на Любовта. Там е скрита Любовта и тя гледа през него. Ако човекът попадне в мрака и в него потече Любовта, ето Слънчевия човек. Но ако човекът попадне в мрака и в него потече умът, човек става същество на ада, защото не е търсил Истината, а себе си. Адът е вътре в мрака, но в мрака има и рай, има и Царство — но само Мистичният опит го открива. Адът е съединение със собствената ти неразумност. Раят е съединение със собствената ти разумност, а Царството е съединение с Тайната на твоя Дух.
    Слънцето, това е Народът на Истината. Народът на Истината е Народът на волята, която е съхранила Истината в себе си. Когато Истината е проникнала във волята на човека, човекът е станал Слънце. Но там, където е нямало воля за Истината, се е явило друго слънце и това слънце е имало способността да угасва. Истината ни обучава в Свещени неща, а безволието ни учи на човешки неща. Ние започваме да разбираме живота, когато прогледнем в Незримото. Но кой проглежда в Незримото? Това е Свещеното в нас, то е виждащото.
    Във вселената и света е наситено с едно Скрито Слънце, за което хората и съществата не подозират. То докосва само тези, които си избере. Тези, които са докоснати, стават приятели с Вечната му Светлина. Тези, които не са докоснати, остават да дружат с тъмнината си. Понякога това Скрито Слънце действува странно. То докосва тъмни същества и им разкрива Потаен, Дълбок Път към себе си, а не докосва светли същества. Казвам: Ние не знаем защо това Скрито Слънце постъпва така, но ние знаем, че това е винаги правилно, защото това Скрито Слънце познава съществата още от Древността.
    Великото Скрито Слънце е Древно. То е сияело още в Изначалния мрак, но мракът не го е виждал. А когато го видял, го взел за нещо странно, за нещо объркано. Но мракът не можел да погледне в душата на това Слънце. То и сега е скрито от мрака и той не може да го обземе и улови. Мракът не вижда това Скрито Слънце, защото не си е създал още Истинно, Древно Око. Мракът не чува това Слънце, защото не си е създал Ухо. Скритото Слънце има най-древния Шепот и дори изтънчено ухо не е достатъчно. Кое е достатъчно, за да разбере мракът Скритото Слънце? Нищо не е достатъчно от страна на мрака, освен ако Скритото Слънце реши да погълне мрака.
    От какво е съставено Слънцето? Слънцето е съставено от Древност. А що е Древност? Най-изначалната организирана сияеща Нематерия. Тази Древност е съществувала още в Мистерията и нейния Замисъл, който е слязъл впоследствие от Абсолюта. Не е ли мистериозно всичко около нас? Не е ли мистериозно слънцето, водата, изворът, птицата? Кой тече в извора? Мистериозна енергия. И ние всъщност пием енергия. Къде лети птицата? Ще кажете: В пространството. — Не, птицата лети в енергията. Всичко около нас са древни неща, древни идеи — родени странно, живеещи неуловимо, водени от Великата Мистерия в един Безкраен свят.
    Алмарая - Уединението - ни отвежда отвъд опита. Тя е по-дълбока от опита, защото е Съсредоточаване в Меравот - Древния. Алмарая има две ръце и две очи. Едната ръка е Покоят, другата ръка е Безмълвието. Едното око е Слънцеподобно, а другото око е Вдъхновен Диамант. Алмарая е Път, който ни очиства и от външното, и от вътрешното. Накрая оставаме само с това, което ни е Древнодадено от Меравот - с Безкрайната ни Същност, която е Велика Пълнота, и с това нищо да не можеш да изречеш - нещо, по-дълбоко дори от Безмълвието.
    Алмарая - Уединението - е Път към Древното ни Съзнание, а то е Съзнанието на Меравот - Древния. Тук Той ни е позволил Себе Си и ние ставаме подобни на Прасъщността. Тук ние сме богати със Зарама - Истината. Този, който е познал Уединението, той носи в себе си един Живот, по-дълбок от Висшето Аз. Това не е Вечният живот, а Древният Живот. Това е Тайният Живот. Тук Аз живея Дълбинно, защото съм се скрил от Себе Си. Ето къде е Моята Свобода.
    Алмарая - Уединението - е Древна идея за Завръщане в Древноподобието. Когато сме изгубили Древноподобието си, ние сме станали вечни; а тези, които са изгубили Вечността си, са станали сътворени - временни. За Пътя към Вечността са необходими голяма Будност и усилено Търсене. За Пътя към Древността трябва да се отделим от голямата Будност. Тук е необходимо Маар Дарита - Вещото Проникновение. А то се състои в Уединение, Вдъхновение и Покой. А за сътвореността е необходимо само едно - безделие.
    В Истинското Уединение ние трябва да сме Майстори, защото ние трябва да се скрием от себе си, за да се открием отново, за да се открием такива, каквито не сме били - не сме били вечни и сътворени, а Изначални, Древноподобни. Когато се открием такива, каквито не сме били, вече няма да има нужда да откриваме други неща, защото Мистерията ще е заживяла в нас. С нея се храни Меравот - Древният. И тук се намира Великата Тайна, защото Меравот може да ни докосне с нещо друго, което е отвъд Мистерията.
    Хатор - Пътят - това е търсенето на собствените ни Дълбини. Пътят се постига в Безмълвното общуване със собствената ни Пълнота и Скритост. Нашата Скрита Пълнота е Скритото ни Слънце, Сияйният Извор. Ние сме в Пътя, когато Пътят ни е избрал. Когато сме в Пътя, узнаваме собственото си Тайнство и Скрития си Център. А когато не сме в Пътя, узнаваме други неща. Който е узнал другите неща, е погубил себе си. А който е узнал себе си, той е Хаварор - Осветител.
    Човекът на Пътя израства при всички условия - и в пустинята, и на скалата, и в смъртта, защото смъртта е по-жива от живота. За него няма лоши условия, за него има само Път. Пустинята убива всеки разсеян пътник. Пустинята е място на голяма Съсредоточеност. Тук трябва да узнаеш Меравот - Древния - в себе си. Трябва да Го изтръгнеш, защото Той е Царството ти, дадено от Древността. И когато Го изтръгнеш, пустинята ще стане оазис и тих извор ще потече до тебе.
    В Пътя се освобождаваме от знанията и световете и трупаме опит и Неуловима Мъдрост. За човека на Пътя пустинята е съкровище. Пустинята се преодолява с Мъдрост. Тук самата Истина ни води, защото тя е създала пустинята и знае проходите. Пустинята е просто видимият свят, а Истината е Водител. Пътят за Мъдреца е Ясна Незримост, защото Мъдрецът пътува уверено в Скритото, а Скритото знае къде да го отведе. А когато Скритото те отведе до себе си, то ще ти каже: „Ето ме, виж ме!“.
    Хатор - Пътят - е движение на Фината Сила в нас. Пътят, това е развитие на твоя Жезъл, на твоята Сила. Колкото по-чиста става Силата, толкова по-изначална става тя. Да се пречистваш, означава от човек да станеш Тайнство, защото Пътят е Мистичен. Човекът на Пътя е изоставил и тъмнината, и Светлината. Човекът на Пътя първо разбира Меравот - Древния, а после себе си и другите. Когато Чистотата расте, расте и Безмълвието. Що е Безмълвието? Сияещата част в човека.
    Само когато си попаднал в Дълбокия Мрак, можеш да узнаеш Аараявара - Чистотата си. Чистотата е нещо, което грее и в Мрака. Тя е Абсолютно Неуловима. Не съществува такъв Мрак, който някога да е уловил Чистотата. Чистотата е Сияйна Лекота. Нея може да я улови само Свободата, само Безкраят, само Истината, иначе тя си остава Великата Неуловима. Аараявара, или Древната Чистота, е преобразила силата на Хаоса, защото е успяла да се слее със Зарама - Истината.
    Аараявара е Царство на Покоя. Тя е знак за Мъдролюбие. Това са същества, които са узнали своя Път, защото Чистотата е Близост с Меравот - Древния. В Чистотата ставаме Избрани за собствения си Древен Път. Чистотата е началото, Истината е средата, а Меравот е краят. В Чистотата вървим, в Истината се сливаме, а в Меравот изчезваме. Който е изчезнал, само той умее да живее.
    Аараявара - Древната Чистота - първо ще те пита: „Ти пронизал ли си Мрака?“. После ще те пита: „Ти пронизал ли си Светлината?“. И накрая ще ти каже: „Ела в Скрития Смисъл и ето, давам ти Дар. Давам ти Пламък, наречен Вдъхновението. С него можеш да пребродиш Вселената и дори да я преодолееш. Вселената не може да устои на Вдъхновението, защото Вдъхновението е Меч, защото Вдъхновението е по-древно от Вселената“.
    От Аараявара - Древната Чистота - се е родило Мистичното Вдъхновение, а Вдъхновението е Дух, облечен в Сила, която постепенно се разгръща. Случвало се е, че Вдъхновението е можело да надмине Чистотата, макар че произлиза от нея, защото Вдъхновението е нещо Ново, вдъхнато от Меравот. Ако Чистотата е Благословение, то Новото Вдъхновение е двойно Благословение. Древната Чистота е Пътят, а Вдъхновението е Методът. Древната Чистота трупа Силата, а Вдъхновението пробива Вселената, защото Вселената не е нашият Дом. Тя е само школата, обучението.
    Бенира е Полет към Единствения. Тя никога не е била земна птица. Тя винаги е била Птица Душа. Бенира, или Фениксът, има в себе си Тайно Кристално Сърце. Бенира е Чиста, Летяща, Вдъхновена Енергия. Тя е Полет, съставен от Жив Устрем, Жив Огън. Това е Душа, която постоянно е мислила за своето Завръщане у Дома, за своето Завръщане в Огъня на Меравот.
    Бенира е била наричана Владеещата Пространството. Тя е Част от Мистичната Душа на Меравот - Древния. Тя никога не е питала за Пътя. Тя просто много дълго е съзерцавала Меравот и Го е привлякла. Тя дълго време е летяла със своята Любов към Меравот. И един път Той й казал: „Дарявам ти Крила от Огън и Същност от Огън“. Така Любовта се облякла в Жив Огън и досега лети в Тайната на своята Несътвореност.
    От милиони години Бенира е неуловима за капаните на сътворението. Бенира е символ на нашата Душа и тя ни показва, че в нашата Душа се крие един неподозиран Възход - Потаен Жив Устрем, който преодолява света. А когато този Жив Устрем стане Пречист Огън, вече е преодоляна и Вселената. Мястото отвъд Вселената е Мястото на Истинния Живот. В Древността са наричали Бенира „ Бенира Хемру “ - Птица Жрец.
    Бенира е съставена от Любов, Слънце и Древен Огън. Тя умее да живее в Ядрото на Слънцето. Древният Забулен Жрец, Прастарецът, казва: „Тя е отключила с Крилата си Вратата на Слънцето“. Древният Забулен Старец Жрец казва още за Бенира, че когато Слънцето е видяло Бенира, е казало: „Ела, защото си чакана и сам Меравот иска да те посрещне“.
    Арахир - това е Опитът, чрез който ставаме други. Опитът е нещо, което осветява и Светлината в нас. Чрез Арахир ние ставаме Дух и Безмълвие, Дух и Безконечност. Ако имаме Реален Опит, тогава в нас работи Скритата Чиста Сила, която е част от Древната Сила. Човекът на Арахир знае потайно своя Път, своите Действия, защото познава своя Дух, чрез който е открил своята Близост със Скритостта. Всеки в света идва със свой опит, но има Същества, които идват с голям Древен Опит, и ние ги усещаме и търсим, защото знаем, че те обогатяват нашия Път.
    Ние трябва да търсим този Опит, който е по-дълбок от света. В нас дълбоко има стари скрити Спомени и Опитности, стари Съкровища на Духа. И ако успеем да ги събудим, то ние ще се върнем в своя Център и в своя Дух, а така ние превъзхождаме Вселената, защото, когато нашият Дух е бил, Вселената не е била. Нашият Дух е по-древен от Вселената. За да придобием Духа си, ни трябва правилният Опит, а това е Овладяване на себе си. Който е овладял себе си, може да прониква в Невидимия Свят и да го проучва. Да имаш Арахир, означава да се осъзнаваш повече като Невидима Същност, отколкото като видима.
    Чрез Арахир ние устройваме себе си, а не света. Светът е отдавна устроен, но ние не сме. Ако устроим себе си, ние ще придобием Древния Поглед, а чрез него ще заживеем в Меравот - Древния, а не в света. Ако ние сме устроени, тогава светът е без значение. Да се устроиш, то е Пресътворяване, Преображение. Така ние си връщаме Древната Дълбина, а там няма място за свят и Вселена, защото в Дълбината ние сме Чисти Свободни Духове, ние сме Раахара Аварон - Сияеща Свобода.
    Устроеният човек не търси смисъла. Той е съсредоточен единствено в Зарама - Истината. И когато я открие в себе си, разбира, че сам той е смисълът. А смисълът не е земен живот, смъртен живот. Смисълът е дори нещо, по-дълбоко от Безсмъртието. Смисълът никога не е бил в света и във Вселената. Смисълът винаги е бил в тебе, в твоя Център. Ти само трябва да откриеш, че си Част от Великата Древност на Меравот. А ако търсиш още по-дълбоко, ще откриеш, че си бил и преди Древността.
    Мавахира е Практика. Практика е само това, което те прави Истинен. Всичко друго е само упражнения. В Мавахира ти се обменяш само с Истината и тя става твоят Истинен Водач. В Мавахира ти пиеш Чистия Жизнен Еликсир на Истината. А що е Еликсирът? Това е Безкраят, това е нашето Древно естество. А щом стигнем до него, ние сме над всяка практика.
    Мавахира означава да практикуваш, да навлизаш все повече в себе си, в своята Истина. Умът обича практиките, но не обича Истината. Само Истината ни пресътворява. В Мавахира има само една Практика, само един Подход - Подходът към Истината. Любовта към Истината е Изцелението от ума и от света. Ако практикуваш чрез ума, милиони години няма да ти стигнат, за да придобиеш Покой и да се върнеш в Духа си - в Древното си Състояние.
    Мавахира е Практика, която създава Истината в нас. А Истината в нас ще създаде Меравот - Древния, защото Той винаги идва при Истината. А щом Той дойде, дошла е нашата Безкрайност. Въпросът никога не е бил какво практикуваш, а скъпа ли ти е Истината. Ако Истината ти е скъпа, тогава ти се съсредоточаваш в правилните неща. И това е Древният смисъл на Мавахира. Ако си влязъл в Мавахира, в Ядрото на Истината, тогава и грешките ти са благословени. А щом не си в Истината, всяка практика се проваля. Тук дори и правилните неща ще бъдат наказани.
    Този, който практикува Древния Път, в него има Звук - Звук от Истината. Тя е понякога явна, понякога скрита. Без Истината всички практики носят само малка утеха и много отдалечаване. Ние трябва да разберем, че няма свят, няма Вселена, а има само Мавахира - едно особено отношение към Истината. В нашата Древност това е наречено Аараха - Практиката на практиките, или Върховната Практика.
    Мехарор - това е Тълкуването. Който владее Мехарор, той владее Умението да разбулва Скрити неща. Той умее да разбулва Пътя, по който върви. Тълкуването изисква Висша Мъдрост и самото то е съставено от Божествената Сила на Проникването. Да умееш да тълкуваш, означава Божествената Сила да ти е дала нещо от себе си, нещо от своята Дълбочина. Тълкуването зависи от една особено Есенциална Чиста Сила в нас, на която е позволено да влиза в Божествените неща.
    Мехарор, или Тълкуването, е Воля на Меравот - Древния. Ако си едно с Волята Му, имаш Позволението да проникваш, да разбираш и да осъзнаваш. Колкото повече умееш да тълкуваш, толкова повече навлизаш в Меравот и ставаш Дух. Да разбереш нещо чрез Мехарор - Божественото Тълкуване, означава да разбираш нещата от Скрития Замисъл. И да разбереш нещо в Дълбокия смисъл, значи да го разрешиш.
    Милиони четат, хиляди разбират само донякъде, стотици умеят правилно да разбират; десетки са тези, които умеят да влизат в Мехарор - Висшето Разбулване. Разбулването - това е нещо от Изначалния Дух. Само този Чист Дух вижда отвъд окото и отвъд събитията. Само този, който е влязъл в Мехарор, умее да прониква в Тайнството на Скритата Истина. Защо умее да влиза? Защото той има в себе си нещо от Непознатата Тишина.
    Тайната на Тълкуването е в това, че трябва да умееш да отстраняваш света и Вселената. Това е Умението да се домогваш до Новото, до друг вид Откровения. На ума е отнето Виждането. Той само частично гледа. И понеже не разбира, разваля себе си и света, разваля Пътя си. Когато в тебе ръководи Духът, ти си трижди благословен, защото Духът прониква, вижда и осъзнава. След това следва Преобразяване. Това е да вървиш по Стъпките на своята Древност. Това е Пътят към Меравот - Древния. Мехарор - това е Пътека, но само за Чистия Дух.
    Варахорот - това е Предопределението. Решаваш да мислиш така, значи така се предопределяш. Твоето мислене определя твоя Път, а това е твоето Предопределение. Аз решавам да живея в Древността на Меравот - Древния. Тук Аз също се предопределям, но това е Моята Свобода - Аз решавам да съм Свободен в Него. Там, където е твоето Доверие, там е твоят Път. Който се е доверил на своя Учител, той е постигнал Тайната на Живота, защото Учителят е Пътят на твоята Дълбина, Пътят на твоето Древно Предопределение.
    Варахорот - Предопределението - това е начинът, по който избираш да мислиш и действаш. Ако ние изберем Истината, ще си предопределим Пътя към Меравот и Безкрая. И ще изстрадаме този труден Път, но ще погребем страданието завинаги. Хората имат желания за света и така те са предопределили своето сътворение и своята смърт. Изберем ли Меравот, предопределяме си Покоя и Свободата. Изберем ли света, предопределяме си безпокойствата на света.
    Ние всички сме Изначално Предопределени да познаем Меравот - Древния - и собствената си Безкрайност. Ако изберем Истината, ние вървим уверено към Нищото - нашата Древна Пълнота. Ако изберем света, избираме си празнота и бреме. Пътят към Истината предопределя в един определен ден и час да се случи Посвещението, което е отстраняването на ума и на света, защото в Истината няма ум и няма свят. Истината е Безвремие. Тук, в Нищото на Меравот, злото е разложено, така както в Безмълвието е разложено говоренето. Има Същества, които са безмълвни от милиони години. Има Същества, които са безмълвни и от милиарди години.
    Варахорот - Предопределението - е това място, в което ние се поставяме. Само Мъдрите знаят какво си предопределят, защото те не търсят света, те търсят Истината. Мъдрите не търсят отговора, а Безмълвието. Който е разбрал Варахорот, е заживял в Духа, заживял е в Нищото, а не в света на ума. Мъдростта е Дух, а не ум. Който е избрал Духа, е избрал Свободата. Чистият Дух е предопределен за Мъдростта, а умът е предопределен за света. Ние сами се предопределяме. Тези, които са избрали Духа, те са избрали Покоя, а Покоят е Превъзходство над света и времето. Покоят е Скрита Дълбина.
    Амадара - Слънцето - е всякога съграждащо. Но ние имаме в себе си нещо, по-дълбоко от Слънцето, и това е Зарама - Истината. И тя ни е дарила себе си, а тя е нещо преди Амадара. Ние имаме нещо, по-дълбоко от външното Слънце. Амадара ни казва: „Ние винаги трябва да носим по една Светла мисъл в себе си“. Вътрешната Амадара е течащата към нас Духовна Светлина. Тя казва: „Пийте от моя Еликсир“. Но Зарама казва: „Изостави Светлата мисъл. Откажи се от Еликсира. Ела при мен и пий от своята Безкрайност, защото ти си Мистерия, по-дълбока дори от Духа“.
    Амадара е само Врата, чрез която Меравот - Древният - слиза до нас. Ако ние имаме Любовта, ние сме Слънце, чрез което Меравот слиза при нас. Ето защо Любовта е лечебна, защото тя е течащата Светлина на Древния към нас. Тази течаща Светлина е съществувала, преди да бъде образувано Слънцето. Слънцето е лечебно, но Любовта е по-древна. Любовта е лечебна, но Меравот е по-древен. За да оздравееш, трябва да бъдеш осветен и докоснат от това, което превъзхожда и Слънцето, и Любовта. Това е нашата Абсолютна Родина.
    Слънцето Ме съгражда, когато го имам в Себе Си. Слънцето е Древна Мисъл на Меравот. В Слънцето Меравот е излъчил Искра от Себе Си и е позволил на Боговете да го управляват, защото те също са Искри от Меравот. Който е станал Амадара - Слънце, той вече е Изречен от Древното Слово.
    В Дълбокия смисъл Слънцето е Същество, което е достигнало своята Истина, своето Единство. Посланието на Слънцето е едно с Древността, едно с Безкрая. Това е всичко, а от тук нататък следват само Тайни. Тайната на Слънцето е в това, че то е оковало Мрака, и той не е могъл да го улови. Някога в миналото Мракът се е опитал да обсеби Слънцето, но той не е познавал Скритата Стихийна Сила в Слънцето. Така Мракът пропаднал надолу и станал змия. И тази змия има само Древен спомен от Изначалния Лъч на Древния Осветител.
    Маравор - Учението, това е Ръката на Истината, която те е повикала. Тази Истина иска да те учи на Вътрешните неща. Учението - това означава да навлизаш постепенно все повече в себе си. Без Маравор, т.е. без Истинското Учение, хората изпускат себе си и не могат да се доловят. Учението води към Истината, докато един ден Истината те докосне до дъното. Само тогава ставаш Истински Виждащ. Крайната цел на Учението е, че то те води до един особен вид Тишина. Това е Тишина, в която няма вече път, няма еволюция, а само Свобода и Вътрешна Преизобилност.
    Маравор, или Учението, това е Слънце в Мрака. То е и Слънце в Светлината. Маравор постепенно те обожествява и те прави Познавач на Тайния Смисъл. А от този Смисъл излизат Древни Изначални Лъчи - Лъчи от Праизвора, Манна от Безкрая; нещо, с което се хранят Древните и Свободните Духове. Тази Храна е без недостатък. Учението ни подготвя за Безкрая, за Величието на Свободата и Нерушимостта.
    Учението те води към себе си, защото ти си част от Изначалния Замисъл на нещата. Ти си част от Великия Праизвор, който не е спирал да тече. Ти си Скрита Врата, която трябва да се самоотключи. Ти си нещо повече от живота. Ти си Тайна на Истината - Непознатата и Близка Истина. Ти самият си Древният Текст, Древният Език. Само трябва да се разгадаеш.
    Учението е Пазител на Същността, Пазител на Древността. Ти си Водителят на своето съзнание. Ти трябва да се саморазбулиш. И тогава ще станеш Пазител, сроден на Сфинкса. Ти не си жив, нито си Вечен. Ти си Безкраен и Свободен. Ти си Арамон - Вратата. През тебе слиза Истината. Ти си Осветителят, който трябва да освети себе си, защото Древният отдавна ти е дал Себе Си, но ти не си се дал на себе си.
    Аторит - змията, това е същество, прекъснало развитието си, и то иска да увлече всичко със себе си. Змията изглежда като жива, но енергията й е мъртва. Змията трябва да се проучва, за да се разбере това странно пътешествие към смъртта, което е всъщност земното мислене. Ако ние мислим земно, сме в процес на умиране. Това, което произвежда Аторит, са многобройните илюзии в света. И всеки, който е избрал илюзията, е продал Свободата си за робство.
    Мъдреците умеят да владеят Аторит. Те са превърнали нейната отрова в Еликсир. Така те са преобразили змията в себе си. Който е овладял Аторит, си е върнал Същността. Аторит е създадена, за да не виждаме себе си, но Търсачът пробива това не-виждане, покорява Аторит в себе си и така опознава себе си и осъзнава Пътя си. Хадирите - Търсачите - превръщат змията в Скъпоценен камък. Змията е владетел само на външния свят, на външното мислене. Тя е смърт само за не-търсачите, но Търсачите я превръщат в Пътека.
    Дълбоко зад Аторит - змията - е скрит Меравот - Древният, но ние трябва да направим пробив. Домът на змията е празнотата. И за да живее тя, на нея й е необходима отрова. Но Мъдрецът пие Блаженство и Аторит се чуди що за питие е това Тайнство. В Блаженството и в Покоя змията угасва. Тя не може да пие тази Вода. Тя има само смътен спомен за това Слънце. В отровата на змията е скрито нейното минало. Това е една стара космическа катастрофа.
    Отровата на змията е нейната прастара привързаност към Земята. Тя е избрала двойственото мислене. Аторит казва: „Има добро, има и зло“. Мъдрият Хадир - Търсач - казва: „Има само един Път - Истината - и този Път е Безкраен“. Мъдрите и Търсачите не пият от отровата на двойственото мислене. За тях съществува само Пътят, Древността и Покоят. Някога змията е била част от Меравот - Древния, а сега е скрита част заради Неговия Замисъл, за да можем да се извисим в себе си и в Него. Змията е искала в Древността да обсеби Меравот и Слънцето, но е станала сянка. Днес Меравот отново ни е подал Ръка, за да станем Слънца. А Дълбоките Хадири ще се посветят изцяло на Меравот и така те ще открият в себе си, че са Мистерия в една Бездънна Мистерия.
    Мазорир - Скритото Разбиране - влиза в нас чрез Тънкото Съзнание в Сърцето ни. Мазорир отстранява старото мислене, което никога не си отива лесно. То е като настанил се господар, но Мазорир го разпръсква отвътре. И така старото разбиране започва да агонизира, често заедно с човека. И ако човекът издържи, в него се самозаражда собственият му Дух. В Мазорир ние сме Дух, ние сме Неуязвими, защото сме дълбоко в себе си.
    Мазорир - Скритото Разбиране - расте в нас от изричането на малките прости Истини. Това променя постепенно човешката природа в Духовна. Това ни преобразява. Скритото Разбиране ни очиства от всичко външно и второстепенно. И така то ни дарява нашия собствен Древен Път. Скритото Разбиране е Пътят към нашата Вечност и Безпределност. То ни изважда от старата тъмнина на ума. То ни изважда от нашето старо минало, което е било трупано милиони години. Ние всякога трябва да търсим Мазорир, за да покорим сътворението и да се освободим от него.
    Мазорир е Виждане в Духа, Виждане между световете. Скритото Разбиране провижда в Тънкото, в Неуловимото. Мазорир е придобиване на Жизнена енергия и сила в чист вид. Да нямаш Мазорир, то е да нямаш Дух в себе си, да нямаш Същност, а без Същност ти нямаш утеха и увереност. И затова ние трябва да бъдем Търсачи на Истината, която ни дарява Мазорир - Скритото Разбиране. Мазорир изхожда от нашата Чистота, която е най-голямата опасност за враговете ни, защото те не могат да влязат в Чистотата. Защо Чистотата в нас е важна? Защото в Дълбок Смисъл тя е част от Нищото, тя е част от Смисъла. И тук враговете ни не могат да ни владеят. Чрез тази Чистота ние придобиваме Мазорир - нещото, което са изпуснали смъртните.
    В Мазорир смъртта умира, а животът се преобразява. Мазорир е Дар от Истината. Самото Скрито Разбиране е част от Истината. Всичко, което се е отделило от Истината, е изпуснало Скритото Разбиране и Смисъла на живота. Извън Истината ние сме в стария свят. А това, което старият свят търси, е смъртта и неразбирането. Чрез Мазорир ни докосва Свещеният Глас на живота и ние придобиваме Таен Извор в себе си. Скритото Разбиране е Висше Знание.
    Даара - това е Дом, нашият Дом. Това е нашата Същност, нашият Древен Свят. Нашата Същност е Безкрайна Свобода и нито животът, нито смъртта могат да я докоснат. Ние трябва да чуем Гласа на нашата Същност, на нашата Безкрайност, защото много нашественици от стария свят, много стари мисли са искали да я обсебят. Но нашата Същност е Древносъздадена и Недокосваема. Нашата Древност е Безкрайна. Тя е отвъд света, отвъд злото, отвъд сътвореността. Нашият Вътрешен Дом е Несътворен и всякога Неуязвим.
    Даара е Дом, скрит в Дълбок Покой, а Покоят е хранилище на Древната ни Сила. В нашата Същност има такава Скрита Сила, че тя може да уплаши и най-голямото и страшно зло. Дори и доброто се страхува от нея. Нашата Същност е Древен Меч. Този Меч работи чрез Силата на Истината. Древният Забулен Жрец, Прастарецът, казва: „Силата на Истината е тънко изящна и величествено смъртоносна. Който е зърнал тази Сила само за миг, я помни милиони години“.
    Даара, Домът - ние имаме Дом, когато сме в Истината. В Истината е всичко, в Истината е всяко решение. Всеки, който е избрал Истината, той преустройва себе си и се завръща в Древната си Свободна Воля, когато е живял само в Меравот - в Древния. Нашият Дом е нашата Дълбина. Древният Забулен Жрец, Прастарецът, казва: „От нашата Дълбина се страхуват всички Стихии, защото в нашата Дълбина има Същност и нещо повече от Същност“.
    Даара е Пазителят на нашата Сила. Нашият Дом е съставен от Древна Сила. Нашият Истински Дом е съставен от Дълбина, Истина и Дух. Древният Забулен Прастарец казва: „Тук океаните се разбиват, ураганите утихват, вулканите угасват. Те познават Сияещата ни Дълбина, Неизговоримото Място. Това е най-древната Крепост в света“.
    Лахарот - Въздържанието, това е нещо, което ни учи да бъдем Господари на себе си. Когато сме в Лахарот, ние увеличаваме Силата си. Въздържанието изработва в нас Вътрешната Сила. В Пътя на Лахарот ще срещнем всичко, дори и Древното Царство в себе си, дори и Меравот. Лахарот ни превръща от Тайна в Мистерия и от Мистерия ни води към Неведомост.
    Лахарот - Въздържанието - е Тайна на Меравот - Древния - в нас. Сам Той е Учителят по Въздържание и Търпение. Лахарот е Учител по Разбиране, Осъзнаване и Осмисляне. Ние летим, когато разбираме Пътя си. Ние се сливаме, когато сме в Осъзнаване. И ние изчезваме, когато дълбоко осмислим себе си. Ако ние дълбоко сме осмислили себе си, Древният ни е взел в Своите Ръце заради Красивия Път на Лахарот.
    Телата си отиват, Лахарот остава. Светът си отива, Лахарот остава. Вселената си отива, Лахарот остава. Лахарот прави Вечните неща в нас. Лахарот преобразява земната любов във Вечна - тихо, постепенно, без звук. Но крайният резултат е Прасветлината - другото име на Лахарот. Тези, които никога не са пропадали в грехопадението и в световете, те са имали Лахарот.
    Лахарот - Въздържанието - не е нещо външно, показно. Лахарот е Вътрешно Тайнство. Някои правят чудеса, но Аз питам: Имаш ли Лахарот? И знаеш ли, че Лахарот превъзхожда всичките ти чудеса и умения? Лахарот е Майстор, който те извайва и те завръща в собствения ти Древен Праобраз, а чудесата отминават. Лахарот е повече от чудо. Човекът на Лахарот не се изкушава от чудесата.
    Азомора Харот - Най-страшната Тайна, това е един Особен и Изключителен Израз на Бездънната Мистерия. Тази Тайна е създала Прасветлината, но тя носи в себе си по-дълбок Лъч от нея. Когато тази Бездънна Мистерия се е явявала, и доброто е настръхвало, и Любовта е потрепервала. Това е Страшният Скрит Източник. Боговете усещали това Страшно Величие, но не можели да го обясняват и споделят. Всичко си оставало в Безмълвие и Несподеленост.
    Най-страшната Тайна налагала Неизговоримост и Неизповедимост. Ако някой съумеел да я изговори, угасвал завинаги. Това се е случвало три пъти в Бездънната Древна история и е споделено само от Древния Забулен Жрец, Прастарецът. Този Прастарец на Началото и Неведомостта е казал още, че имало едно Велико Същество, което е искало да сподели Върховната Тайна, и в момента, в който е поискало, е замръзнало.
    Азомора Харот е Велика Несподелимост. Може да минат милиарди години и да не се срещнеш с тази Върховна Тайна. Древният Забулен Жрец Прастарец казва: „Най-хубаво е никога да не се срещаш с тази Върховна Прасила, дори и при благоприятни условия. По-красиво е да живееш в ада и в пъкъла, но да не искаш да видиш тази Скрита, Скрита Неизговоримост“.
    Азомора Харот съдържа в себе си Неизговоримо Сияние. То е Преизобилно и неиздържимо. Древният Забулен Жрец Прастарец казва: „Аз само два пъти съм се срещал с тази Прасила. От тогава насам благодаря милиони пъти, че оцелях като Дух и Мистерия. Мисля, че Той ми е дал Силата да устоя. Но имало е Богове, които в Древността са искали да Го видят. Те отдавна са станали демони. И от милиарди години искат Милостта Му, която Той някога ще им даде. А те вече знаят, че никога няма да пожелаят преждевременна среща. Те никога дори няма да пожелаят и благоприятна среща“.
    Ал-Мозор - това е Повелителят, Силата, Която говори само един път. Тази Сила говори в точно духовно време. Това е времето на твоята коренна промяна. Този Глас втори път не идва. Този Глас е над живота и смъртта. Той ги превъзхожда. Той идва рядко, защото обхожда милиарди същества, за да им даде Своя Шепот и да им каже: „Това е Мигът. Тръгни и само върви!“. Ако човек изпусне този Миг, Той пак ще дойде, но в другия живот.
    Ал-Мозор познава времето на точния Миг, Тайната на точния Миг. Той е един в живота и този Миг е най-великият Дар. Който е уловил този Миг, той е благословен. Той само трябва да върви. Ал-Мозор, това е Пречистото Докосване.
    Ал-Мозор е Глас от Древността, Есенциален Лъч от Прасветлината. Този Велик Повелител те призовава за Древния ти Път, а не за постижения. Без този Глас човекът остава в себе си, в собствената си безизходица. Този Глас дарява три неща: Пламъка на Стремежа, Огъня на Вдъхновението и Изключителна Любов към Тишината. Този Глас е Силата, Която превъзхожда всяка цел. Той те води по-навътре от целта на живота.
    Ал-Мозор е Гласът, Който те призовава към другото измерение. Досега ти си търсил Истината, сега си призован да й се посветиш. Този Глас говори меко и могъщо. Този Глас е по-древен от планината, от океана, от вятъра и дъжда, от Слънцето и звездите. Той се е излъчил от Древността, за да докосне твоята Дълбочина. Този Глас съдържа в Себе Си Вкуса на Меравот и Вкуса на Безпределността. Някога Той пак ще дойде при нас, за да ни поведе към най-дълбокото и скрито Място.
    Марахава - Тишината - е като Безкрая, като дълбок океан без брегове. Говорът има брегове, Тишината няма. Тишината е безмълвна като Древността, като Истината. Тишината е обяснителят на Неизразимите неща. Ако искаш да разбереш нещо Неизразимо, влез в Марахава. Марахава ще го излъчи, но няма да ти го обясни, защото Марахава е Съхранител и Пазител.
    Марахава - Тишината - е Дълбина. Тя не пита, тя не говори. Тя е Същност, която знае. Тя изначално е проникнала в нещата. Тя е като Изначална Майка Пазител. Тя е като цветето - не пита за Смисъла. Когато човекът узрее, той ще чуе Гласа на Марахава и ще разбере, че сам той е Смисълът. Смисълът е част от Вкуса на Тишината. Когато Смисълът влезе дълбоко в Тишината, той не говори за себе си. Например, ако Бог се яви някъде, всички ще разберат, че това е Той. Той трябва ли да доказва, че е Той? Той е Велико Присъствие, което отстранява всеки говор. Той е Марахава.
    Марахава е Мистична, Дълбока, Блага, Уютна като Древен Нерушим Дом. Нищо не може да развълнува Дълбоката Тишина, защото тук няма мисъл, няма ум, няма време, няма сътвореност. Тук е скрит Вътрешният Път на съществата, Незримият Път. Тишината е Древен, Древен Език. Тук пиеш Целостта си, Единството си с Безкрая. Тук живее океанът от безименна Красота.
    Марахава има в себе си две лица: осветена Мъдрост и неосветена. Осветената Мъдрост е Съкровена, а неосветената е Сияеща. Тишината е Храна. Тишината храни нашия Ефир, нашия най-тънък Свят - Душата, Духа и това, което е над тях. Нищо сътворено не може да влезе в Тишината. В Тишината пее Древният Ефир, Великата Лекота. Марахава е Древен Химн, който ни казва: „ Азотири Рава ?“ - „Изостави ли световете?“.
    Залирая - Прекрасното - то не може да говори, то е над говора и думите, то е Потайно Присъствие. Красивото е приятно, Прекрасното е Потайно. Прекрасното те влече към Скрития Свят. То е огледало на Древното Начало. То нито свети, нито блести. То е Сияещо. Видиш ли го само за миг, тръгваш на път към себе си, за да можеш някога отново да заслужиш да го видиш.
    Залирая - Прекрасното - е Божествено Начало. Древният Забулен Жрец, Прастарецът, го е нарекъл Първият Древен Лъч. И всички, които са го видели, започват безумно да го търсят с цялата си Същност. Никой не е могъл да устои на този Лъч: нито Богове, нито Старци, нито всякакъв род същества. За този Лъч са умирали милиарди същества, за да го намерят, защото те са разбрали, че това е Лъч от Великата Мистерия на Живота. А Красивото - то е само Духовно явление. Красивото можеш да го търсиш, но Прекрасното - не. То само идва и ти напомня за един Велик Мистичен Свят. Красивото можеш да го нарисуваш. Прекрасното е Неуловимо, Неизговоримо. То те докосва и полита. То е Искра от Абсолюта. Почитанието е за Красивото, а Благоговението е за Прекрасното.
    Каквато и Красота да си видял в живота си, ако те докосне Прекрасното, забравяш Красивото и тръгваш на път към Необикновено Дълбокото Място. Красивото е ухаещо, Прекрасното не е. То е Дълбина, уханието го ограничава. Прекрасното е част от Прасветлината на Древния. Когато Боговете видели Прекрасния Древен, те занемели. Те решили вечно да Му служат, за да могат отново да Го видят. Древният Забулен Жрец Прастарец казва: „Боговете не са разбрали, че този Прекрасен Лъч е бил само един косъм от Главата Му, само един малък Поздрав“.
    Залирая е Мистичен Храм, облечен в Неизговоримо Сияние. Прекрасното е Присъствие на Мистерия. Случвало се е за малко то да слезе в Усмивка на Старец. Прекрасното е облечено с наситена Същност, с Пречисти Лъчи от неземен порядък. То обича да живее зад пределите на нещата. Ако то се яви в света, светът ще бъде поразен и преобразен - преобразен от Лъчите му и поразен от Силата му. То не се явява на сътворени същества, а само на тези, които са осъзнали своята Несътвореност, своя Произход. Но в този свят Прекрасното не се явява. То е Дълбинен Свят. То е нещо, което Древните са наричали Аариха - Нещото, което се крие в себе си.
    Хазорот - това е Този, Който е всякога. Той е всякога тук със Своята Неизреченост. Неговата Сила е постоянно тук. Тя е постоянно присъстваща. Той е във всичко Истинно, но по Неведом начин. Хазорот държи на Постоянството в Истината. Той е безкрайно далечен и чудно достъпен. Невъобразим е, защото присъства на всяко място. Той присъства по два начина: присъства с Присъствие и присъства с Отсъствие.
    За проникването в Хазорот е достатъчно да имаш една капка Свръхчиста Енергия, една капка Чиста Съкровена Любов, която е Дар от Древната Любов, т.е. Есенция. Тази Есенция може да събуди Древната Сила, Която е винаги Бдяща. Древната Сила е затворена в кръг. Само Истината може да отключва този кръг. Ако ти си Истина, Неговата Сила е до тебе всеки миг.
    Който си е посветил живота на Хазорот, има Харазар - Ключа. Завърти ли Ключа, Неизменно Бдящият е до него, а Силата на посветилия се става Неведома. Случвало се е чрез тази Сила един човек да може да отстрани цяла армия с един жест, с една дума. Хазорот е помощ и защита, но Той е нещо много над това. Въпреки всичко Той си остава Древен Свещен Приятел. Тези, които си посвещават живота на Него, Пътят им винаги е добър. А тези, които се уединяват в Него, те все повече прекратяват себе си и вървят към Древното Сливане.
    Неговата Истина е Висшата Тишина. Невинаги Неговата Истина е обяснение. Неговата Истина е преживяване. Древните дълго и усърдно са се молили, за да преживеят Неговата Истина. Тези, които са преживели най-висшата Му Истина, са станали Старци, т.е. Жреци на Прасветлината, и Маахири - Неведоми Служители на Този, Който е всякога.
    Аризама - Върховно Отсъстващият - това е Този, Който е Скрит и от Отсъствието. Когато Той е бил, е нямало нищо. Нямало е Невидим Свят. Нямало е история, защото нищо не е било потекло навън. А дълбоко навътре също нямало история. Имало е само Не-произход. Той е бил Сам в Себе Си. Нямало е огън, въздух и вода. Нямало е нито външност, нито вътрешност. Аризама - това е било Древна Необитаемост. Нямало е Слово, говор, звук, нито мълчание. Той бил Сам в Своето Отсъствие. Нямало е Замисъл. Той е бил Дълбинно Уединен и Върховно Единствен и Неописуем. А и кой да Го опише?
    Аризама - Той дори е бил по-дълбок и от Отсъствието, Върховно Нищо, Велика Всецялост в Самата Себе Си, Велика Преизобилност. Дори Тишината още не е била създадена, не е била изречена. Нямало е явления, само една Древна, Древна Дълбина. Нямало е наблюдател, който да наблюдава това, защото Той е бил Единствен в Своята Самота и Самовглъбеност. Бил е Сам Той и Неговата Древност. Нямало е още Замисъл. Замисълът не е съществувал.
    Аризама - това е Абсолютът, Превъзходството над всичко. Никой не може да говори за Него и да Го обяснява. Той Сам говори за Себе Си, без да се изяснява. Той е Мистериозна Непостижимост, Прасъщество от Неведомост. Любовта още не е била родена. Бил е само Той, а другото е било Безвремие, Безвремие и Пълнота. Не можем дори да кажем, че Сърцето Му е Древен Кристал, защото в Нищото е нямало нищо - Върховна Изпразненост от всичко и поради това Абсолютна Преизпълненост.
    Тук, в Аризама, всичко е изчезнало. Нямало е Слово, което да говори. Нямало е Слово, което да мълчи. Нямало е Несътворение. Нямало е Съзнание и Дух. Нямало е какво да се осъзнава. Нямало е дихание и поради това е нямало мигове, защото миговете изискват събития. Нямало е енергия. Нямало е какво да си представиш. Това е Аризама. Нямало е достъпност и недостъпност. Бил Сам Той в Собствения Си Дълбинен Покой, който не е бил Покой.
    Арахама - това е Чистото Действие. То изгаря ума и времето, защото е Действие на Чистия Дух. Арахама е Лекота, Лечение, Прасветлина. Но това Действие не може да се приложи към всеки човек. То може да се приложи към достойните или недостойните, но с различаване. Само Мъдрият знае това. Който знае това, е придобил своя Покой, защото Действията му са били вътре в Действията на Меравот - Древния - и са били озарени от Него.
    Чистото Действие е Сърцето на Развитието. Чистото Действие е Живо и Тихо Присъствие на Истината. Чистото Действие не означава да изглеждаш добре пред хората. То е нещо пред Меравот. То е Тайнство пред Меравот. Меравот го знае, защото просто то е част от Него. Който действа чисто, трудностите ще му са лесни. Те ще се съобразяват с него. Каквито и тайни Действия да имаш, гледай те да са Действия пред Меравот.
    Арахама, или Чистото Действие, е част от Покоя, част от Древния Поток. Чистото Действие произлиза от една Дълбока Вътрешна Дисциплина. Чистото Действие е двойно дишане - в Душата и в Истината. Чистото Действие винаги ще утвърждава твоята Увереност. Чрез Чистото Действие твоята Увереност ще стане могъща в Дълбините. Злото всякога се страхува от Чистото Действие.
    Арахама е Чистият и Невидим спътник в нашия живот. То е като сближаване със Светлинната ни Същност. Чистото Действие е говор на една Скрита Сила. Чистото Действие е Безмълвна обмяна с Истината. В един по-дълбок смисъл Арахама е обучение в Безкрайност, а това винаги води до Единомислие на Духа с Древната Истина. Чистото Действие е обезоръжител на злото и нечистите влияния. Чистото Действие вселява в нас особен Взор - Взора в Невидимото. То прави Невидимия Свят наш Съюзник.
    Харазама - това е Пустотата. Да търсиш Пустотата, то е да се преизпълваш все повече. Пустотата е нашият Корен. Ние не сме от света, нито от Вселената. Нашият Корен е Пустотата. Само Мъдреците знаят що е Корен без корен. Когато изгубим всеки корен и всяка опора, тогава улавяме Пустотата. Тези, които не разбират Величието на Пустотата, те бягат от нея и улавят празнотата.
    Харазама, или Пустотата, е едно от най-дълбоките Изречени Слова. По този Път ти познаваш себе си, после се отказваш от себе си и накрая се раждаш в Пустотата. Да познаеш Пустотата, означава да се родиш в своята най-тънка Лекота - Ефира. Ефирът е по-фин от пеперуда, по-тънък от аромата, по-изящен от всяко ухание и по-неуловим от вятъра. Ефирът е рождение в най-тънката Свобода. Тя е толкова тънка, че пред нея и косъмът е дебел.
    Харазама - Пустотата - е подобна на хоризонта. Виждаш го, но не можеш да го уловиш. Ако тръгнеш да го търсиш, няма да го намериш, защото хоризонтът е Пустота. Това не е нещо, което трябва да намериш. Това е нещо, на което трябва да се отдадеш. Харазама се намира чрез Изчезване. Изящна е Пустотата. Тя е най-древният Звук на Истината. Този Звук е беззвучен. Той тече като тиха, блага, вечна река. Понякога Меравот - Древният - ни докосва с Пустотата и ние вкусваме Безкрая и осъзнаваме, че не сме от света. Осъзнаваме, че сме от хоризонта - Дълбоко Неуловимо Древно Място.
    Пустотата е най-безмълвният Език. Тук събития няма, явления не се явяват. Тайната на Харазама е, че тук няма дори мигове. Тук Мигновенията са Сияния. Тук всичко външно е опустошено: свят, ум, време, сътвореност, дишане. Тук ние сме се завърнали в нашата Изначална Свобода. Това е нещо, дълбоко преди нещата, дори преди създаването на енергията. Тук няма дори и Чистота. Тя се е превърнала в Сияние Неречимо. Някои наричат това Произходът, други го наричат Прапроизходът. Аз го наричам Харазама.
    Архотор, или Неизменността, означава да служиш на Дълбините, на своето Сърце и на своята Същност. Неизменният се отличава по това, че пази Думите, защото всяка Чиста Дума си има Сърце. Неизменният има Скрито Дълбоко Съзнание. Не можеш да го уловиш, то е като да преследваш вятър. Неизменността е това, което ни пази и охранява. Архотор в нас е образът на Древното ни Единство със себе си и с Меравот.
    Неизменността е Дълбока Съсредоточеност в Истината. Неизменността е Водителят към собствените ни Дълбини, към Тайната на Себепознанието. Кой е белегът на Архотор? Белегът е, че ако такъв човек попадне в море от Мрак, той ще го освети, защото той носи Древност в себе си. Той носи в себе си Сияещ мироглед. За другите морето от Мрак си е ад, но Неизменният човек е Осветител. Той умее да умира с Лекота и затова винаги живее в тази Лекота.
    Архотор - Неизменността - е Сърцевината на Истината. В тази Неизменност звучи Истината, но понякога Посветените предпочитат тяхната Истина да не е явна. Така те се скриват. В Неизменния човек има едно качество - той има безжалостна строгост към себе си, а към другите действа меко и простително. Неизменният понякога може да изглежда пред хората като един тих и студен свят, но всъщност вътре в себе си той грее.
    Има много земни същества, които мразят Неизменния човек. Те усещат, че той е друг, че той е сякаш невидима заплаха за тях. Но не е така, защото те го виждат от изкривен ъгъл. Но той знае това и е мек към тези хора. Ако тези същества бяха наблюдавали правилно Неизменния човек, те щяха да видят, че този човек е Блага Вест, и щяха да получат нещо от неговото Скрито Безметежно Състояние.
    Аранон - Устоят - е Мястото, в което се разбиват всички ветрове и влияния. Аранон е Могъщо Място. Това е човекът, който е влязъл в Покоя и е минал границите на Покоя. Това е човекът на Древната Несъкрушимост. Той си играе с хаоса и бурите. Той ги поздравява, но те не могат да му отвърнат. Аранон е Живият Пламък на Истината. Злото мисли, че Аранон е суров и ужасен свят, но Истината е друга.
    В Аранон - Устоя - бурята не е буря, а поздрав. Що е бурята? Силни духове. Що е ураганът? Могъщи духове. Що е Аранон? Древната ни Същност, Изначалната Стихия, която духовете познават. Когато тези духове срещнат нещо, по-древно от себе си, те агонизират. Аранон е нещо преди живота и ветровете.
    Аранон - Устоят - е нашата скрита в Дълбините ни Стихия. Този Устой, тази Увереност са Поразяваща Сила. Аранон е Престол. Когато Аранон попадне в ръцете на голямото напрежение, в него се заражда Вечната Усмивка. Тайната в нас е Вечната Усмивка. Когато Вечната Усмивка се яви, агонията агонизира. Древните наричали тази Усмивка Рама Азрин - Извисен Полет, или Древното Оръжие.
    Аранон е скритата в нас Диамантена Решителност. Това е Древният Меч - Сияещата ни Вътрешна Същност. Тази Сила е по-бърза от меча, защото тя е преди меча. Случвало се е Устоят да бъде пронизан от външния меч, но това винаги е означавало, че външният меч е поразен. Но не всеки може да види това, защото това е област на Тайното Вътрешно Наблюдение. Аранон е Древно Сияние, което е над световете. И никой никога не е поразявал това Сияние, защото то е преди историята на световете.
    Аанхарат - Покоят като Древно Състояние - е Тайната на Мъдрите. Който е постигнал този Покой, не е от този свят. Покоят е Мъдрост. Знаещите нямат Покой. Покоят е такава Увереност, че той не се прекланя дори на Потопа. Покоят тайно свети във всеки Мрак. Покоят е по-скъп от всички науки и от всички съкровища.
    Човекът на Покоя е Уют в самия себе си. Покоят е Мъдра Същност. Това е човекът, който е победил себе си. Покоят е Ароматът на Тайното Знание. Покоят е Тайна, защото той е отърсен от земното и сътвореното. Земното и сътвореното не са могли да го уловят. Покоят е океан без вълни, море от Чиста Осъзнатост, завърнала се в своя Дух.
    Аанхарат е Дух с голяма и дълбока Вглъбеност в себе си. В тази Вглъбеност е неговото Царство. Това е Царство, съградено от Свобода и Безмълвие. Тук всичко е замлъкнало, дори и птички не пеят - тук пее Пълнотата на Скрития Живот. Тук ти си Осъзнат Дух. Тук, в тази Тишина, никаква сътвореност не може да влезе. Покоят е лек като въздуха, тих като цветето и тънък като Ефира. Не можеш да питаш човека на Покоя: „Как си?“ и „Добре ли си?“. Тук доброто си е отишло. Човекът живее в друго Царство.
    Тук, в Покоя, няма какво да се постига. Това е Древното Състояние. Тук си открил Безкрая. Тук ти си изтъкан от Пълнота и Древност. Тук нищо не може да се допълни, защото тук ти пребиваваш в Древността си. Тук ти си над миговете. Тук ти сам си мигът в себе си. Тук твоята форма не е тяло, а е Тишината. Който дълго време се е вглъбявал в Меравот - Древния, е станал Покой.
    Меравот - Древният - това е Скритият Вътрешен Път. Само Древно Разбиране може да те води към Меравот. Тези, които се движат към Меравот, на тях им е дадено Свещено Чувство към нещата и затова техният Път е благословен. Те са Извори, които вървят към Източника. Изворът е нещо над света. Той отваря други Врати и накрая той отваря Портала към Древността.
    Всичко е светло за този, който търси правилно. Правилно търсещият Меравот - Древния - е този, който има Ключ. Ключът означава Съзнателност. Това е Пътят, по който човекът се превръща в Чист Дух. Ключът - това е Жезъл, Осъзната Жива Сила, която ни води към Меравот. Да имаш тази Осъзнатост, това означава Меравот да ти е дал нещо от Себе Си.
    Думата Меравот има океани от Значения, защото тя е Всеобхващащата Сила на Древния - Всесъздателя. Тук Мъдростта е Древно Праосветена. Тук Думите излизат от Дълбинния си Център, а не от периферията. Тук Думите са Съзнателни Сили, владеещи окръжаващата среда.
    Меравот е повече от всичко, но Той слиза в нещата и ги владее. Например ти мислиш, че твоята професия ти осигурява прехраната, но не е тя. Ти мислиш, че лекарят те лекува, но не е той. Ти мислиш, че самият ти вървиш по Правилния Път, но не си ти. Меравот е, Който те осигурява. Той е дал позволението на лекаря и на самите лекарства да те излекуват. Меравот е твоят Правилен Път, а не ти. Няма по-велико нещо от това Меравот да те е приел.
    Прапокоят е Величествено Състояние на Върховния Себевглъбен в Себе Си. Тук сияе Неведомата Тишина. Тук има нещо, което е скрито дори от Безкрая. Тук е Тоталната Сгъстеност и Неуловимост. Тук не могат да се приближат дори и Безсмъртните. Тази Тайна е покрита със 77 Була.
    Прапокоят е Изчезване от Изчезването. Тук е скрита Най-древната Мистична и Митична Сила. Тук е Онова, Което никъде не съществува. Това Място, Прапокоят, се нарича Аазавария - Необяснимата Необяснимост. Съществува Необяснимо Обяснение, но то спира дотук. То е Пределът, а от тук нататък е Мястото Аазавария.
    В Аазавария - Необяснимата Необяснимост - спира да тече дори и Безмълвието. Ако някой е бил докоснат от това Прасъстояние, той получава в себе си Неизречената Необяснимост. Тук няма нито движение, нито не-движение. Тук Древният е Сам със Себе Си, Всепогълнат в Своята Единствена Истина, която никога не се е разкривала.
    В Прапокоя не може да проникне нито знание, нито Мъдрост. Тук този, който е постигнал Свещенодействието чрез скритата си Чистота, също не може да проникне. Тук не може да се даде и Специална Формула за проникване, защото тук е Мястото, в което няма проникване. То може да прониква, но в него не може да се прониква. Това е Най-заключеното Място в Мистерията на Безкрая. Старците и Боговете очакват след време и Безвремие нещо да се разкрие.
    Ахамава - Виждането - само по себе си те благославя. Щом ти е дадено да виждаш, ти си Изречено Благословение. Виждането е част от Словото. То е единно с Чистото Слово. Дълбокото Мистично Виждане е Богоразкриване. То е нещо в самото себе си. То е Чистосияен Размисъл. Това е нещо, което само Свещеното Ухо го чува, а Свещеното е нещо, което е винаги в Истината.
    Ахамава - Виждането - означава да се движиш в Истината. Виждането е Светлина, слизаща от Чистия Дух до Съкровеното Сърце. Ахамава е Жива Книга, Жив Водител. То води само стремящите се към Меравот и към Скрития Живот. Човекът на Виждането е Жива Динамична Сила. Той винаги е в доброто, но не винаги явно. Човекът на най-дълбокото Виждане има Власт да управлява събитията, защото е в Единство с Истината. Мислите, които идват в човека, също са събития, но той ги вижда и управлява.
    Ахамава, или Дълбокото Виждане, се дължи на Тайно обучение в Словото. Тези, които познават Словото, знаят, че от него се раждат други Дълбини, друго Знание, други Възгледи, които са извън света. Който има Дълбокото Виждане, в него се зараждат други Действия - Действия от Ядрото на Истината, Действия символи, Действия безусловни, защото Ахамава е Пробив в Духа. От този Дух изтича само Чисто Духовно Знание. Нашият Чист Дух е Дарителят, защото е Изначално Благословен в Древността.
    В Истинското Виждане е нашето Изцеление от световете, от сътвореността. Това Виждане ни дава Увереност, чрез която да преодолеем света. Всеки носи вродено Ахамава - Виждането - в себе си. Всеки има спомен, че смъртта е завръщане в живота, но ако спомените са замърсени, те не ни позволяват Чистата Свобода. Истинното Виждане винаги се усмихва на смъртта, защото то познава нейната илюзия. Дълбокото Виждане е Дълбоко Проникване, а нашата Интуиция е Светла Сърцевина.
    Авазирия - Вдъхновението - е само по себе си Воин от Древността. Когато то е Осъзнато, то винаги търси Истината и поради това си пробива път навсякъде. Вдъхновението е Прилив от Скритата Воля на Древния. Човекът на Истинското Вдъхновение е Светилище. Този Древен Воин, Вдъхновението, никога не търси победите и славата, а Истината. Ето защо всякога побеждава.
    Вдъхновеният човек е явно Тайнство. Вдъхновението е Чист Поток в Съзнанието. То е Изречено Слово от Тишината и Пълнотата. То е Химн на Истината. За Вдъхновения човек е все едно дали живее в пустиня, в пещера, в лодка или в студ - той винаги се грее на Авазирия. Всеки Вдъхновен човек става Познавач на Скрития Свят. Човекът на Вдъхновението сам по себе си е Царство, Непробиваемо Царство.
    За Вдъхновения човек е отворена Вратата за никъде, т.е. за Свободата. Той е Свободна Птица. За земния човек е отворена само вратата за някъде, защото той е ограничен и предопределен. На Вдъхновения човек му е позволено да се освободи от Предопределението. Човекът на Вдъхновението има Летящо Сърце, защото той е търсил правилно. А земният човек, това е старата умираща светлина. За какво да му бъде дадено Вдъхновение?
    Вдъхновеният човек е докоснат от Безкрая. Той е призован да живее в Сърцето на Огъня. Сърцето му е Храм, Душата му е Птица, Умът му е Елен, Духът му е Мистерия. Що е Вдъхновението само по себе си? Най-чистото и Свещено Напътствие. Вдъхновеният човек - на него му е позволено да се движи в Сияещата Жизненост. Що е Вдъхновението? Това е Чистият Път към Нищото - Великата Пълнота. Що е Вдъхновението? Древноподобие.
    Аахирия е Този, Който е преди Вдъхновението. Той е Върховният Абсолют. А Този, Който е вдъхнал Вдъхновението, е Този, Който е изтекъл от Върховния Абсолют. Той също е Древен, защото от Древното излиза само Древно. Аахирия е Върхът на Пирамидата и Това, Което е над нея. А Слизането и Изтичането Му е само Негово Око - Част от Величието Му. Вдъхновението е свързано с Окото, а Аахирия във Висшия Смисъл е Това, Което е преди Вдъхновението.
    Аахирия е Древна Сила - Силата, Която е задвижила нещата и Която се е скрила в Себе Си. Думата Вдъхновение е равна на Думата Смисъл, защото Вдъхновението открива Смисъла. Вдъхновението изначално е устроено като Търсач на Смисъла, като Динамично Оръжие. Това Вдъхновение не е човешки път и не е свързано с човешки действия. Вдъхновението е Свещено - то е част от Древния Език на Същността, от Древния Език на Истината. А това, което е преди него, е по-старо, по-древно. То е било Нищото, което впоследствие е станало Същност.
    Аахирия - Този, Който е преди Вдъхновението - прави нещата Вечни и Безмълвни. И затова Той е дарил Вдъхновението, защото знае, че Вдъхновението ще се завърне в Същността, а Същността ще се завърне във Величието на Нищото. Това, Което е преди Вдъхновението, се явява Прабащата - Нищото. Вдъхновението е пътуващ Воин. То се завръща в Смисъла, в Същността. А Същността ако успее да преодолее себе си, тя ще се завърне в Нищото, в Прабащата, в Този, Който е преди всички неща.
    Аахирия - това е Древното Място, което е било дори още преди Сиянието. Това е Място, в което никога няма загуби, понеже тук няма нищо, и затова няма какво да се губи. Докато Светлината разказва Красиви неща на Ангелите, докато Сиянието разказва Дълбинни неща на Боговете и Премъдрите, то в Най-древното Място няма Говор, а само Безмълвие - Чисто Изначално Безмълвие. То е без Мъдрост, без опетняване. То е Древното Древно Място, от което всичко е произлязло. Оттук е слязла Любовта. Но тук Любовта не е Дума, а Тайна на Тайните, Тайна от Безкрая, Тайна, която по-късно се е превърнала във Вдъхновение.
    Дарахар - Гласът - това е Създателят на нещата. Той ги е създал, Той ги е изрекъл, Той ги ръководи. Ти можеш да се намираш сред най-голямата буря, но ако Гласът ти каже: „Бъди спокоен!“, бурята вече не е буря за тебе, а приятел. Чистият е извън бурята, защото Дарахар е Едно с Чистия. Когато се яви този Глас в нас, Той дарява тиха Увереност. Този Глас е нещо като Приятелската Тишина, Ухаещата Тишина. Този Глас е Господарят на всичко.
    Дарахар - Този Глас маха преградите и затова велико е да Го спечелиш за свой Приятел. Този Глас е Древна Сила, а бурята е само енергия - послушна енергия. Когато Дарахар ти проговори, това е Говор на Живия Баща, а Неговите Думи са Свобода, защото никоя трудност не може да понесе Чистата Древна Сила на този Глас. Този Глас има особен Вътрешен Звук. Това е Дарахар, това е Праговорът.
    Дарахар - Гласът - е Древният Корен на нещата. Това е Мъдрият Образувател, Скритата Основа. Всички, които живеят в Корените си, в тази Скрита Основа, те се разбират. Корените, това са Дълбините. А всички, които живеят в листата и клоните, се люлеят от вятъра. Те са станали външни, видими, сътворени. Корените са силни и затова се намират в Дълбокото Място, в Скритото Място. Дарахар ги е скрил в Дълбокото. Древният Глас затваря светове и отключва светове.
    Ако Дарахар реши да ти се яви, ти ще чуеш Ясния Говор. Този Глас е самата Яснота. Той е изтъкан от Божествена Простота. Тази Мъдра Простота ръководи всички. Този Глас е Чудно Незабравим. Той има Способността дълго да ухае в тебе. Този Глас има в Себе Си Око - Върховно Око, Което вижда и най-малката подробност. Това Око е чуващо. То е Храмът на Дарахар. Ето защо е казано за делфините: „Чу, значи видя“.
    Даротор - Мъдростта - е Неземна, както и Покоят. Мъдростта е Неуловим Йероглиф. До нея се стига по много тесен Път. Този Път също е Неуловим и Незрим. Мъдростта не е в това да разбираш света и нещата. Мъдростта е в това да познаеш себе си, своята собствена Същност. Мъдростта е в Сливането с Древния и с Истината. Който не се слива с Истината, светът го поглъща. Мъдрият е жив във всички светове - и видими, и невидими. Земният е умрял във всички светове - и видими, и невидими. Въпросът за Живота е въпросът на Осъзнаването. Осъзнатият е Душа и Дух едновременно. За него не съществува време и пространство. Той ги разсича с Меча на своето Осъзнаване.
    Мъдростта живее в Дълбоко Светлинно Място, което тя сама си е осветила. Кой е Знакът на Мъдреца? От него се носи Покой, Лекота, Ухание, Овладяност и нещо Мистично. Покоят е Вътрешната му Сила. Лекотата му е Чистата Светлина. Уханието му е Дар. Овладяването му го е направило Дух. А Мистичното му Съзнание е Умение да прониква в себе си. Мъдростта му, това е Гласът на неговия Живот. Това е този Живот, който е освободен от времето, от пространството и от смъртта. За Мъдреца смъртта е само едно скриване. Чрез смъртта изглежда, че Мъдреца го няма. А той може да си стои тихо до тебе и да ухае.
    Даротор - това е тази Мъдрост, която е докосната от Древността, и затова Мъдрецът носи в себе си нещо от Мистичната Зора. Зората е Тайнство преди изгрева. Преди изгревът да е бил, Зората е била. Мъдрият има тих Контрол над себе си. Мъдростта идва при него от Свръхсияен Източник. Истинската Мъдрост е част от Скритата Вдъхновена Цивилизация, а знанието е част от тъмната история на света. Знаещите - това са хората, ухапани от змията, а Мъдреците - това са хората, уловени от Сияещата Древност.
    Мъдростта прави мъртвото живо, а знанието умъртвява живота. Даротор - Мъдростта - разрушава земното мислене. Даротор е Себеузнаване в Духа. Учител на Мъдростта е Неизговоримото, а в по-дълбока степен Учител е Неведомото. Само Даротор може да обяснява нещата, защото Даротор изхожда от Тишината. Мъдростта е дотолкова Обяснител, доколкото е позволила Тишината. Мъдрите знаят, че има въпроси, които не са за обясняване, и затова там Мъдростта мълчи.
    Вахая - Водата - е друго Име на Любовта. Тя е Животът на живота, Водата на водата. Когато водата още не е съществувала, съществата са пиели Любов - Еликсира на Живота. Този Еликсир е прониквал в съществата и е бил Храна, Манна Небесна. Да се храниш с Любовта, е особен род Изкуство. Любовта е Древната Храна, Безсмъртната Храна. Каквато и храна да ядеш, все ще ти липсва нещо, защото Истинската Храна е Любовта - Живата Вода, Древният Еликсир. И досега Боговете се хранят с Любовта.
    Вахая - Водата - е част от Живота на Любовта. Тя е потеклата Любов. Любовта е Лекарство, Благост, Уют, Усмивка, Велика Основа, Решението на въпросите. Любовта е още Същност, Звук на Древния, Вкус на Древността. Любовта - това е, което сме погребали и изгубили. И сега търсим нещо друго, защото не се познаваме. Любовта е нашата Майка, нашата Крепост. Любовта е Силата в Словото и затова, ако кажем точната Дума на един човек, той ще възкръсне, ще се нахрани и ще се успокои, защото Любовта е Покоят.
    Вахая тече от Ръцете на Любовта, а Любовта е Течение на Древния. Водата е Жива Светла струя, защото е осветена от Любовта; а Любовта е Сияеща Струя, осветена от Древния. Древният храни Любовта, Любовта храни Водата. Във Водата е вложена енергията на Чистотата. Водата ще порази мрака на света, защото в нея е вложено Древното Начало, Древното Благородство. Ти още не си бил, когато Любовта е била. Чрез Водата Любовта ни дарява с Ново Съзнание. Що е Новото Съзнание? Древното Съзнание.
    Вахая - Водата - е Дар, изтъкан от Древен Замисъл. Чистата Вода, това е кръвта на Любовта. Водата ни дава Очи, дава ни Бдителност, чрез която да преодолеем себе си и света. Не е лесно да разберем Водата, защото тя е Безмълвно Слово. Когато се очистиш във Водата, възстановяваш нещо в себе си, възраждаш нещо. Явява се Равновесие. Да, Чистотата дава Равновесие, но това е Умение на Водата.
    Даротот, или Праезикът, е Говорещ Огън, Осъзнат Огън. Праезикът утвърждава Древния Път, Древния Порядък - Живота в Истината. Праезикът се ръководи от Свещените Сили, а Свещените Сили са нашите Ключове на Живота. Праезикът ни дарява Душа - Чистия Път. Праезикът е произлязъл от Утробата на Етера, от Утробата на Безкрая. И затова Праезикът е Път към нашата Душа и към нашия Дух, Път към собствената ни Древност. В Праезика световете се прекратяват.
    Даротот - Праезикът - ни води в Благоговението. В Благоговението е Смисълът, а в Смисъла е Свободата. Що е Свободата? Това е Истината, даряваща ни Безкрайност. Праезикът е Единство с Дълбинното, с Древното. Праезикът е движение в Неизвестното, а това е Древният Път, който преодолява известното и ограниченото. Праезикът говори на Мистичния Храм в Сърцето. Той е Реч на Истината и на Мъдростта. А в най-висшия си Смисъл той е Наука за Реализация на Древното Начало в себе си.
    Даротот, или Праезикът, това е Призив към собствената ни Древност. Праезикът е особено устроен. Той е устроен като Майстор в Извисяването. Даротот не те учи да чакаш Спасителя, а да подадеш ръка на себе си, да подадеш ръка на Дълбините си, защото Учителят - това е Древният Огън в нашите Дълбини. Учителят е вътре в нас, в нашето Свещено Царство. Човекът на Праезика, това е човекът, погълнат от Тайнството на Живота и от Мистерията на Истината.
    Праезикът е Пътят на Мистичния Опит. Праезикът ни завръща към собственото ни Изначално Сърце - Древния Храм на Скрития Космос. Праезикът разглежда нещата в тяхната Изначалност. Например Праезикът разглежда Водата като Богиня, като Древна Майка, която ни очиства от света, за да растем в себе си. Така Праезикът ни дарява Виждане на Тънкия Свят, Виждане на Дълбинното. А който вижда Дълбинното, той постепенно се променя и се завръща в Абсолютната Родина - Безкрая.
    Харарима - това е Древната Усмивка. Това е Усмивка, на която и Слънцето се чуди; Усмивка, пред която и Ангелите немеят. Това е Древната естествена Усмивка. Тя е толкова естествена, че не може да се обясни. Това е тази Усмивка, която е сама по себе си. Тя е като Чисто Сияещо Слънце. В нея няма светове и време. Тя няма история. Харарима просто и естествено е избликнала от Корена на Бездната, от Недрата на Бездната и поздравила Живота. Истинномъдрите винаги търсят Корена, а не повърхностните клони, цветове и плодове. Какво струват те без Корена? Тази Древна Усмивка - тя е била в Дълбината, но е решила да излезе навън и да покаже що е Чистото Състояние на Древното Сърце.
    Харарима е скрита в Същността на всички неща. Дори и камъкът се усмихва, но хората не го виждат. Харарима е Сияние на Ефира. Който е узнал Тайната на Харарима, той всякога е в Лекотата на своята Увереност. Човекът на Харарима е Осъзнатост. Какво е осъзнал той? Той е осъзнал своята Невидимост. Тази Усмивка е без рождение, без време. Тя е Неуязвима. Тя е Древен Щит.
    Харарима живее в Дълбините си, но често се спуска и във видимия свят, за да осветява човека и нещата. Но нейната Сила е в Мистичната Дълбина. Харарима е Невидим Свят дори когато е видима. Трудностите се страхуват от Харарима, защото тя има Силен Приятел зад гърба си - Бездната. Харарима и Нищото се познават отвътре, защото преди Харарима да е станала явление, тя е била част от Нищото.
    Харарима е безгласна, но Пееща. Тя е Могъща и Мека. Тя носи в себе си Магически Миг, Миг без време. Сърцето на Харарима е съставено от Древен Кристал. Древната Усмивка е Усет за Присъствието на Скрита Сила. Тя винаги е била събирател на Фина Сила. Ето защо тя умее да прониква в Сърцето на нещата. Има усмивка на света и има Усмивка, която казва, че светът е приключил.
    Харарима - Усмивката - е Миг без миг. Да имаш Тайната на Истинската Харарима, то е да имаш Скъпо Богатство - нещо, което го няма в света. Харарима твори Сила, носи Равновесие. Тя е Отзвук от Духа. Харарима, това е Великата Мека Сила - Силата на Изначалната Божественост. И затова тя може да променя съдби. Много съдби са били променяни от един Поглед, от една Усмивка, от един Лъч, но това е Лъч от Бездната.
    Умът се страхува от Харарима - Древното Излъчване, защото умът се страхува от Безкрая. Умът обича мрачното място, наречено светът. Безкраят го смущава. Човекът на ума е изгубил Харарима. Той е влязъл в друг вид енергия - енергия на суетата и падението, а Харарима е Древно Място, Древен Език. Харарима е Тайно Писание от Древния Символичен Език. Харарима означава Присъствие на Сияеща Воля - Воля, обучена от Бездната.
    Харарима е Тайнство. Харарима е Образ без лице, Тънък Лъч, Ореол от Ефир, Следа от Меравот, Нежен Полъх, Топъл Миг, Невидимо Цвете, Жив Плод на Душата, Вкус на Живота, Одеяние на Тайното Знание, Смисълът на Сърцето, Слово на Безмълвието, Сърцевина на Корена. Харарима е Тънко Царство на Небесните Очи - Очи, взели нещо от Безпределието; Очи, които докосват Невидимото в тебе.
    Харарима е чиста като недокоснат сняг. Тя ограбва трудностите. Харарима разглежда нещата от особен скрит ъгъл. Силата на тази Усмивка е в това, че тя умее да цъфти и в хаоса, и в порядъка. Харарима е Безметежно Сияние. Тя е Птица, която лети без крила. Тя е Скритият Образ на Живота. Харарима е Излъчен Пламък от Древния Шепот на Бездната. Харарима, това е Усмивката на Диаманта.
    Харарима е Древно Огнено Оръжие, Прадревен Лъч. Това е тънко изливаща се Жива Сила върху съществата. Те разбират Шепота . Който познава Харарима, е открил своето Тайно Вдъхновение, своята Безкрайност. Харарима пие и се храни: Харарима пие Мистика и се храни с Безкрая. Така тя се е сляла с Дълбината на Древното си Състояние - Състояние, което е част от Меравот.
    Харарима е Покорител във Вътрешните Светове. Тя влиза в Чистите Сърца. Тя е Древно Чисто Действие. Харарима е Тънко Дихание, Божествен Мед. Тя е от Царството на Покоя. Тя е повече от доброто. Тя го задвижва. Но тя спада към Нищото - Скритата част на Истината. Харарима не е изречена, тя само се излъчва. Тя е Образ на Фината Свещена Сила.
    Харарима е винаги в Истината. Тя е Пазител на човека, тя е Водител. Тя е вътрешно говореща. Тя е загатваща се и скриваща се. Който е обучен в нея, има Тайна Власт над събитията. Но много трябва да бди, защото трябва да се съобразява само с Истината. Тази Усмивка може да променя възгледи. Тя може да променя Пътя на съществата, защото тя е част от Дълбинната История на Скрития Свят.
    Харарима е дълбоко скритата ни Същност. Харарима е Хранилище на Силата. Който има Харарима, може да лекува, защото той отива при болния със Слънцето си, със Същността си. Харарима е Лъч от Царството Божие, Реална Скрита Основа. Тази Усмивка я имат тези, които, когато всичко загубят, се разцъфтяват и ухаят, защото те познават Божията Воля.
    Хаярая - Благодарността - е връзка със Сияещата Същност на Душата. Благодарността осмисля Добродетелите и одухотворява нашия Път. Благодарността е Свещена. Тя излива Душа. Ако искаш да вървиш уверено в своя Път, избери Хаярая. Благодарността е Тънка Енергия, която постоянно ни очиства. Хаярая е подготовка за Благоговението, а Благоговението е подготовка за Благостта.
    Хаярая - Благодарността - е Фина Храна. Душата се храни с Благодарността, Душата пие Благодарността. В началото си Хаярая е мека Светлина. В средата си тя е Съкровена Светлина, а в края си тя е Сияеща Същност. Благодарността е лечебна. Тя лекува старото недоволство в човека. Хаярая не е изказване на езика и гласа, а Ефирно Излъчване на Сърцето. Благодарността увеличава Спокойствието, очиства Пътя ни, увеличава Силата ни и привлича Истината на наша страна.
    Хаярая е сътворяване на Неуязвимост. Хаярая е Пътуване от Чистото Сърце към Висшата Душа. Хаярая е Пътуване към Храма на Душата. Човекът на Благодарността диша друг вид Енергия: той диша Чиста, Фина, Съзнателна Енергия. Благодарността е смутител на недоволните духове, защото тя е Връзка със Свещен Приятел, или с Невидимия Възлюбен Учител.
    Хаярая - Благодарността - е Фина Манна. Благодарността е по-силна, когато се изразява много тихо: като шепот на листо, като поклон на тревичка, като мълчание на цвете, като сърце на пеперуда, като тих танц на нежния вятър. Благодарният Мъдрец казва на Бога: „Живях, за да Те видя, и това ми стига, защото видях Безмълвната Ти Красота. Видях Скрития Ти Ред сред хаоса. Видях Те и Ти се покланям завинаги!“.
    Махир - Мъдрецът - е Духовна Врата за хората, за да вървят те в своя Път към Истината. Мъдрецът е в Единство с Дълбокото. Той е Син на Безкрая. Махир е всякога жив - и тук, и в отвъдното, и в Безкрая. Махир е остров, понесен от Тишината. Мъдрецът е Част от Сърцето на Бога. Сърцето на всеки Мъдрец е Нектар, защото то е Тайноистинно. Това е Леко, Ефирно Сърце, но в него трудно се влиза.
    Махир е съграден от Могъща Решителност. Чрез нея той е преодолял света. Мъдрецът всякога живее в Тайния си и Скрит Път, защото той е успял да отвори Скритата Врата към себе си и Безкрая. Мъдрецът, това е един странен престой на Земята. Сърцето му е Храм. Умът му е Чиста Светлина. Душата му е Предвечна. Духът му е Древен. А Волята му е Безименен Меч.
    Махир - Мъдрецът - е отвъд правилата на света. Той знае, че Истината го е напътствала към себе си, и той е нетленно благодарен за това, защото е станал Майстор на Проучването, на Проникването. Махир е създаден от Усърдие и Овладяване. Това е Усърдие, което го няма в света. То е Усърдие на Душата. А Овладяването на себе си - то е Светът на Духа. Съзнанието на Мъдреца е съставено от Скромна Висота.
    Махир е сам по себе си Извор - един Наситен Свят. Махир действа като Съкровен Лъч. Всеки Мъдрец има дълбоко в себе си Чист Духовен Архив от Тайно Знание, изразимо и неизразимо. Махир е Дух отвътре и тяло отвън. Махир е Изречен от Невидимия Свят. Той е Изречена Същност. Махир е и достъпен, и скрит. Махир е повече реален в себе си, отколкото в света.
    Маара - Майката - това е Животът в Любовта. Това е Мекото Излъчване на Древността. Маара е Пазител. Майката е произлязла от Дарахар - Гласа, Изречителя. Той е изрекъл Маара и Любовта е влязла в нея. Маара в Древния си Смисъл е Слово, по-дълбоко от света. Тя е Замисъл Древен, защото самата Любов е съществувала преди света. Любовта е Бездната, отгледала милиони Богове и милиарди същества. Майката, това е Светът на Сърцето. В Древността са я наричали Арарая - Ухаещата, или Двойното Слънце.
    Маара си има собствена Сила в себе си, вродена Сила, излъчваща се Дълбина, собствена Магия. Тази Дълбина е като силата на океана. Тя е като Тайната на Безкрая. Не ни отглежда жената, а Любовта на Безкрая. Това, което ни отглежда, е Тайната на Древността. Когато Маара е била изцяло Свещена Сила, тогава в нея се е вселявало нещо Безпределно - нещо, което е по-дълбоко от стихиите на природата.
    Маара - Майката - е Говор от Древен Език, Говор на Предвечната Душа, Говор на Вътрешния Свят, който ни говори. В Древния си Смисъл Маара е била Благ Извор. Тя е била Чисто, Девствено Съзнание. Тя е имала Мощ, която може да разтърси световете. Майката е Древен Портал на Любовта. В Истинната Майка всичко е светло. Тя е по-светла от Слънцето, защото Любовта е родена преди Слънцето. Тя е Вътрешното Слънце.
    Маара - Майката - това е Любовта, която отглежда Душите и ги дарява с Пътя към Древния. Когато Маара е Истинна, тя има в себе си Осветена Мъдрост. Само тази Древна Маара може да ражда Чисти Души и те да разбират ясно своя Път към Меравот - Древния. Маара е Свещена Птица с Неземна Енергия. Тя е Духовен Извор, Невидим Ефир, Жива Вода, Незрима Необятност, Неизмеримо Сърце. Тя е Дихание на Божията Милост.
    Майхар - Храмът - е Древно Неопетнено Място. То е Скрито в Сърцето и има формата на Божествен Кристал. В това Място тече постоянна Прасветлина. Който е заживял в Майхар, той все повече узнава Дълбините на Свещеното Безмълвие. Тези, които са влезли в Храма, са познали Изкуството на Предаността. На Искрено Преданите винаги се дава Сила, за да извървят Пътя си до Храма на Истината. Истината е Образът и Подобието на Древността.
    Външните храмове са лесно достъпни, но те не са Истината. Истинният Храм е Дълбинно Вътрешно Място. То е Несътворено и Предначертано от Древния. То е заключено в Сърцето на Предаността. Тук на това Сърце е даден Усетът за Храм, Усетът за Присъствието на Меравот - Древния. Майхар означава Място на Древно Несътворената Любов. Истинният Храм никога не е нещо сътворено. Той е всякога скрит от света.
    Майхар - Храмът - е Място на Невиждан Покой. Това е Всевисоко Измерение, Място на Скритата Тишина, Място на цялата Енергия, овладяна в една точка, Място на Съкровеното Живо Присъствие. Майхар е Древното Убежище. В това Място човешки крак никога не е стъпвал. Майхар е бил наричан Древният Корен, или Бездънната Пещера - Място на Изначалието.
    Храмът е Място, в което няма нито свят, нито отвъдност. Храмът е Пречисто Огнено Място на Древното Присъствие. Тук световете са изгорени. Който е съумял да влезе в Майхар - Храма, е получил Позволение да общува с Тайни и Мистерии. Тук Скритият Промисъл сам му съдейства и го упътва. Майхар е отронен от Изначалното Сърце на Древния.
    Алмарая - Уединението - е Търсене на Мъдрост или Скритост. Този, който може да се уединява, може да призовава Могъществото, защото той може да се слива с него. Да ти е позволено да се уединяваш дълбинно, то е въпрос на много старо Доверие между човешкия Дух и Древния Дух. Човекът на Уединението е Неуловим Вятър. Той може да се домогва до много специални Размишления и Откровения.
    Алмарая - Уединението - достига до Гласа и до Безмълвието. Уединението се храни от тях. Уединението е Метод на Сърцевината. То е Чисто Древно Действие. Човекът на Истинното Дълбинно Уединение се е жертвал много пъти за Меравот - Древния - и затова е получил това Позволение да се уединява в Меравот, а не в себе си. А когато Меравот невинаги му отговаря, то е, за да го предпази от нещо.
    Човекът на Истинното Уединение има Сияещ Мироглед, защото той е Древно Докоснат. Сам той е Мистичен Дух и умее да пази Невидимото. Този Мистичен Дух е като чист сняг, който съдържа Жива вода в себе си. Човекът на Алмарая може да види Прекрасното и в калта, защото той е част от една друга История. Той е част от Историята на Древните Духове. Той всякога живее осъзнато всред Духове, дори и в света. Той напълно осъзнава това, защото на неговия Дух му е дадено естествено да вижда Духовете.
    Алмарая - Уединението - може да привлече на своя страна Великото Скрито Могъщество, защото никога не го задължава то да действа за ползата, а само за Истината. За човека на Алмарая има Мост към Бездната и този Мост никога не се разрушава, щом един път е бил създаден. Уединението е Позволена Специфична Енергийна Сила, която е слязла в света, за да помага. Истинното Уединение е Древен Възглед и Метод, скрит от света. Уединението може да променя събития. То може да променя дори и агонията, като я превръща в екстаз, защото Уединението е Сила в Силата.
    Зарама - Истината - това е Възгледът за Мистерията и Безкрая. Зарама е нещо, което никога не свършва, нещо Безначално. Зарама е скрита дори когато е очевидна. Зарама е Океан от Покой. Истината е отвъд падналото човечество, отвъд черната дупка. Истината търси само Търсачите. Този, който заживее в Истината, в който и мрак да го поставиш, той свети.
    Човекът на Зарама - Истината - е Диамантен Меч на Решителността. Зарама твори само Реалност и нищо друго. В Истината няма история, защото тя не е минало. Тя е всякога тук, така както е била и в Древността. Зарама е винаги Висота, а историята е падение. Белегът на човека на Зарама е, че е Тих, Сияещ, Уверен, Цялостен. Тишината на такъв човек е Звучаща Мека Сила.
    Зарама - Истината - е от най-древен род. Зарама никога не създава време. Тя е по-дълбока от света и Вселената. Много светове са изчезвали, Зарама винаги е оставала. Истината е Острие от Древна Мощна Сила, която е разрушавала световете и мрака. Хората на Истината са Духове, а не човеци. Хората на Зарама са Неизвестни Храмове в света. Те носят другото Знание, което е Погледът на Бога.
    Очите на Зарама - Истината - са Огън. Сърцето на Зарама е Диамант. Душата й е Кристал. Духът й е Древност, Скала. Ръцете на Зарама са Безкрайност, а Ухото на Зарама е Величествено. Ухото на Зарама чува шума от кацането на пеперудата, защото този Слух е преди света и вековете. Окото на Зарама е Всевидение. Окото на Зарама вижда пътя на заровената риба на дъното на океана. Това Око вижда пътя на мравката в най-мрачната нощ. Който се е слял със Зарама, е отведен от Зарама и Истината знае къде да го отведе. Само едно Тайно Движение от Зарама - и това може да промени верига от събития. Когато Зарама се намесва в живота на човека, тя го е залюбила и му е станала Водител.
    Харива Атор - това е Специалният Устрем в нас. Този Устрем е Устремен Водач в нас и ние израстваме чрез него. В този Устрем участват най-малко двама: това е твоят Дух и Същество от Древността, но може и да са повече от десет Същества. Този Устрем може да превърне пропастта в Слънце, падението на дъното във Велико Извисяване. Този, който е съумял да привлече Специалния Устрем на своя страна, е имал особено Старание за живот в Истината, едно особено Старание за Извисяване над света. И така Специалният Устрем е видял това Старание и се е вселил в него.
    Харива Атор - този Устрем е Слънчева Сила, Подадена Ръка от Древната Сила. Този Устрем има Власт над съдбата. Той е по-дълбок от всичките знания на света. Човек, който има този Устрем, светът не го обича и не го цени, защото този Устрем е друг Свят. Този Устрем е белег, че се заражда Нов човек, Правилен човек. В този Устрем има Ядро от Скрита Могъща и Ръководеща Сила, зад която стои Истината. Точно тази Истина е, която оформя постепенно Изначалния човек.
    Харива Атор - Специалният Устрем - е Вход в Тайната на Живота. Този Устрем работи в Единство с Древния Замисъл. Този Устрем възвръща в нас Духа и възражда в нас Древното Чисто Съзнание. За този Устрем се изисква Нова Определеност, Дълбоко Осъзнато Намерение. Харива Атор е Скрито Изкуство. Рядко са хората, които го познават. Този Устрем пробива скали, отстранява урагани и проучва това, което е скрито под дъното на океана.
    Харива Атор е Път към собствената ни Сърцевина - Мястото на Върховното Ядро, което е било преди стихиите на природата. Този Устрем е Древен Повик от Истината, която те е призовала да се завърнеш. Тези, които са се завръщали, са били винаги устремени. Те всякога са гледали уверено. Мисълта им е била силна. Основата им е била чиста. Хората на Харива Атор превръщат света на прах.
    Равая - това е Радостта. Тя е Чисто Благо за Душата. Тя е Златосветеща. Мъдрият често изпраща Съзнанието си в Храма на Радостта. Равая е изтъкана от много Дарове: в нея има Жизнена Лекота, тя има фини Криле, приятна Светлина, Очи-Бисери. Тя е нежна Тайна, тя е Благотворяща, тя е жива Мекота. Ухае подобно на безброй цветя.
    Когато Равая - Радостта - докосне една тревога, и тревогата се усмихва и се успокоява. Равая е друго Име на Свободата. Има Радост, която е по-силна от всяко оръжие. Има Радост Мистична, която е скрита дълбоко навътре и живее там като Безмълвно Сияние. Има Радост, пред която смъртта занемява. И така смъртта веднага разбира, че няма какво да вземе от този човек.
    Истинската Радост е неспособна на тревожене, защото тя е Скрита Чистота. Когато в голяма трудност злото види лицето на Равая, нещо в него се отчайва, защото злото знае кой стои зад тази Радост. Истинската Радост е Сила, която управлява съдбата. Трудностите и съдбата контролират хората, но не могат да контролират човека на Радостта. Истинската Радост е Меч от Чиста Светлина. Тази Радост я познават само Мъдреците и Посветените в нея.
    Равая - Радостта - е Светът на Скритата Чистота. Тази Радост е Тънкосветеща Сила, която може да освети мрачните области на всяко съзнание. Когато Равая е в очите, те искрят като малки Слънца. Откъде идват тези Искри? От едно Специално Място, скрито в Сърцето. Равая е Музика на Светлината. Красиво е да имаш тази Музика в себе си, защото това е Глас от Древния естествен Свят - Света, когато сме били в Покоя на Истината.
    Даротот, или Праезикът, е скрито неуловим и за Земята, и за Небето. Той е съставен от Думи с концентриран Огън и затова той е Живот в друго Разбиране, в друго Измерение. Праезикът е сам по себе си Виждащ. Той е Подобие на Древното Сияние, откъдето е произлязъл, а Думите му са душевна Светлина. Праезикът е съставен от Огън, който никога не губи себе си, защото е част от Ядрото на Истината.
    Даротот - Праезикът - дарява Бдителност. Даротот увеличава в нас Арима Мавора - Тайното Възприятие. Това Възприятие е по-дълбоко от събитията, които се случват и не се случват. Това Възприятие е Умение на Скритата Искра от Мистерията. Когато тази Искра е слязла, се е случило Тайното Възприятие. Който гледа с Арима Мавора, той гледа с Очи от Мистерията.
    Даротот, или Праезикът, е Древно и Особено Огнено Място. Първото Правило да се свържеш с нещо от Праезика и подобните му Древни Езици, е да знаеш Дълбоко Осъзнато за кого работиш. Но ако кажеш: „Работя за Истината“, няма да получиш нищо от Праезика, защото не е важно това, че търсиш Истината, а важното е как я търсиш и с кой метод. Много са търсещите Истината, които отдавна са изпъдени от Древната Сила и от Праезика.
    Даротот е Изгрев преди изгрева. Праезикът не е нещо от света и световете, защото светът и човечеството отдавна са излъгани от себе си и отстранени от Древния Път. Завръщането в Праезика се намира в Особеното Отношение към Древните неща. Това Отношение трябва да е Дълбинно Съкровено. И това е само началото, но от тук нататък вече се явява една Могъща Ръка, Която да те направлява. Първото нещо, което ти дарява тази Могъща Ръка, е Благословеното Уединение.
    Матот - Мракът - е много стара Същност, дарена със Силата да забулва нещата. Тази Сила, Матот, може да бъде преодоляна само с по-голяма Сила. Това е Силата, която придобиват Търсачите на Истината. Матот е покорен само на Сила, която изтича от Истината. И този, който е преодолял Мрака, вижда, че Мракът не е бил Мрак, а само един служител на Древния Замисъл. Матот е тайно прикрита Светлина, заставена да служи на Търсачите.
    Матот - Мракът - е изящен Приятел, ако съумееш да го проникнеш, защото само тогава го съзираш. Тези, които не разбират Древния Замисъл, не разбират и Матот. Ето защо те не могат да осмислят себе си и своя Път. Мракът е скрита Светлина, която е Път към Древната Прасветлина. Но това е само за този, който премине границата от ума към Чистия Дух. Матот е всичко старо, старият свят. И само Новото може да го пробие, но ако Новото се е съединило с Истината.
    Когато Древният влезе в тебе, Той те извисява над Мрака. И тогава ти познаваш себе си и Любовта на този Древен Баща. Но този Древен Баща влиза само там, където Истината може да се осмисли. Ако човекът умира за Истината, той я придобива. И тогава Мракът, който е честен, му казва: „Досега беше мой, сега си в Ръцете на Истината“. Така световете си взаимодействат. Да се пробие Мракът, това е Дело на Търсача. Що е Търсачът? Този, който търси вечно. И когато не успее, пак продължава да търси, но с още по-голямо Усърдие.
    Матот - Мракът - е Сила, която умира само в Истината. Но в света на земното мислене тя си живее свободно. Мракът даже е помагач, но ако си в Единство с Истината. Матот е създаден със Замисъл да руши тъмното начало в хората, стария застой, който заглушава всеки Разумен глас. Много мъртви са в света на живите и много мъртви са в света на умрелите, защото не са разгадали Тайната на Матот. Но Слава на Търсачите, защото те носят в себе си Усърдната Светеща Увереност!
    Хариторх - Единственият Действащ - Той знае Древните Причини. Той действа като Вечния Приятел, защото голяма е Любовта Му към нас. Той иска да Го търсим и да Го открием, и да се върнем при Него. Той обича Тайната в нас, защото Сам Той е нашата Тайна. Той е Действащата Неизменна Любов в нас. Той е Мистично Действащ, а обхватът Му е Безграничен.
    Хариторх действа скрито и тихо създава Вечните неща, и ни учи как да ги изживяваме. Той ни учи на Тънкостите на Безмълвието. Той ни устройва и отвътре, и отвън. Той иска да се случи в нас и ние да Го разберем. Той ни изпраща Истината отвътре. Той е Мъдро Даващият и Мъдро Отнемащият Благото, защото Той гони винаги една по-дълбока цел за нас.
    Скритият Действащ е нашата Вътрешна Опора. Той ни изпраща определени събития, чрез които променя пътищата ни. Той всякога работи за нас, защото ние не умеем да работим за себе си. Той може да накара камъка да заговори или да замълчи, защото всяка частица е Негова. Във всяка безизходна ситуация Той има изход за нас, външен или вътрешен, защото Любовта Му е преголяма за нас.
    Хариторх - Единственият Действащ - действа в нас като Могъщ Устрем, защото иска да ни заведе при Себе Си. И Той знае кога да ни запали. Когато Той ни дарява Себе Си, това е Върховното Благо, Благата Вест. Той е, Който ни отделя от света или ни обвързва със света, защото знае нашето минало. Неговият Тих Глас е Върховно Действаща Сила. Той изрича: „Бъди!“ и нещата стават.
    Хадирите - Търсачите - са Същества с друга Воля, втора Воля, защото те са избрани да вървят от света към Храма. Белезите на Хадирите са, че те са тихи, скромни, овладени и устремени. Тих е светът им, скромен е подходът им, овладяно е отношението им, устремен е Духът им. Зад Хадирите винаги стоят Висши Същества, които да им помагат.
    Хадирите - Търсачите - вървят от сътвореност към Несътвореност. Хадирите не се колебаят. Те са уверени във Висшата Помощ и в себе си. Закъде са тръгнали Хадирите? Те са тръгнали на Път, за да създадат себе си, Същността си, Несътворения си Свят. Те устройват Несътвореното в себе си. Хадирите осъзнават, че Пътят им е по-дълбок от живота и смъртта.
    Хадирите имат Правилното Мълчание. Това е Мълчанието, в което узряват и се умъдряват. Хадирът е Същество, което е събудило Скрита Искра в себе си. Това е Чистота, която сама по себе си се движи. Състоянието Хадир, или Търсач, е Замисъл на нашия Древен Дух. Голямата работа, която Хадирите вършат, е повече невидима, отколкото явна. Истинският Хадир не разкрива Тайните си Способности на света.
    Всички Истински Хадири стават Вътрешни Мъдреци. И те заживяват в Равновесие и Покой. Те никога не питат за смисъла, защото те търсят безкрайно. За тях Усърдието е смисълът, а резултата - за него казват: „Все едно дали идва, или си отива“. Всеки Истински Хадир живее в Тайната на своето Усърдие. Ето защо всеки Хадир има Вкус на Безпределност. Но това невинаги е явно. Истинският Хадир е проникнал и в Покоя, и в Безкрая. Но той продължава да търси Мистерията. Ето защо Истинският Хадир е Специална Радост за Древния. Тук дори Древният се е трогвал от някои Хадири, когато е виждал, че те не са запалени от Него Самия, а от себе си, за да Го открият.
    Уразумая е Върховната Непостижимост. Докъдето и да стигнеш, трябва да се поклониш пред тази Скритост и Праскритост, Която те е създала и Която чете твоите Дълбини. Тя всякога те наблюдава. Неизвестното можеш да го откриеш някога. Непознатото можеш да го узнаеш някога. Но до Неведомото не можеш да се докоснеш никога. Има нещо Величествено в това, че не можем да Го постигнем, защото така си оставаме съхранени и преизпълнени, Вечни и Безкрайни. И това за нас е повече от всичко.
    Уразумая - да не можеш да Го постигнеш, това е най-красивото нещо в живота. Това е да станеш Безкраен и Свободен. Този, Който в нас постига Себе Си, е Самият Той, Древният. Той ни дава Съкровената Си Дълбина. Но Последната Дълбина си остава единствено Негова. Древният Покой е нашата Опора и нашият Път, а Той е нашият Водител в Мистичното Нищо. Ние можем да постигнем най-много Чудното Изчезване. А само Той е Свръхизчезновение.
    Уразумая - чрез Него ние вървим към собствения си Извор. Той е, Който отваря за нас Древни Порти. И колкото повече напредваме, толкова повече Го непостигаме. Това е нашата Радост, това е Уханието. Това, което не постигаме, никога не можем да го развалим и унищожим. И затова не Го постигаме, не Го обхващаме. А това ни води към собствената ни Безкрайност. И това ни дарява собствената ни Неизговоримост.
    Той е толкова Скрит, че нито се вижда, нито се разбира, нито се схваща. Аз съм жадувал да не Го разбирам. Най-красивото е, че към Него няма Път. Най-достойното е, че Древният ни води не към Себе Си, а към нашите Дълбини. Най-дълбинното е, че Той ни учи на Мистичните неща. А най-неизговоримото е, че когато Той ни позволи да изчезнем в Него, Той ни дава нещо от Древното Си Сърце.
    Аанхарат - Покоят - е скрит във вътрешността на всички неща, дори в охлюва, славея, сокола. В охлюва Покоят бавно пълзи, в славея Покоят е чиста песен, в сокола Покоят е устремна сила. Покоят е отвъд видимото, а в Древния си Смисъл Покоят е и отвъд Невидимото. Но той е всякога тук, ако имаш усета да го доловиш. Ако го доловиш, той те е уловил и става твой.
    Чистият Покой е във Вечността, Мистичният е в Безкрая, а Древният Покой е в Мистерията на Абсолюта. Но всички тези измерения взаимно се проникват. Да имаш Божествено Чувство за Покой, това е Живо Благословение, Жизнен Дар. Покой означава да пиеш Извор, Есенция, Дух. А Древният Покой означава нищо да не пиеш, а да си получил всичко. Всеки, който е влязъл в аурата на Покоя, е Вдъхновен.
    Покоят е Брат на Истината, Същност на Истината. Когато Покоят е Мистичен, ни храни. Когато Покоят е Древен, ни поглъща. Слънцето живее в Мистичния Покой. Истината живее в Древния Покой. Покоят като Древно Състояние е Универсален. Той обхваща всичко, защото надминава Реалността. Понеже надминава Реалността, той я владее. Древният Покой е нашият Изначален Дом.
    Аанхарат - за това Древно Състояние няма число, нито Духовно, нито Мистично. Покоят като Древно Състояние е Прадревен Ключ. Той е отвъд мярката. Той е Ключ без ключалка, Ключ без светове, Велика Необятност. Този Покой е Изначално Осветена Мъдрост. Ако си в Покоя, имаш всичко. Ако си в безпокойството, нямаш нищо. Ако си в Древното Състояние на Покоя, ти си Дух на Безмълвната Пълнота.
    Меравот - Древният - в Него тече Мистерия и Безмълвие, а не светове. Неговият Говор е Безмълвието. Ние се учим от Него, от Неговата Неизговоримост. Очите Му са Тишина. Който е видял Очите Му, замлъква. Очите Му поразяват думите. Той е преди думите, преди езиците. Те са стари, Той е Древен. Само този, който е влязъл в Неговата Тишина, може да си обясни нещата. Тишината е Обяснител. Неизреченото е Истината.
    Меравот - Древният - е Могъщ Говор на Истината. Никога не можеш да Го разбереш с уважение и с мислене. Трябва да си умирал много пъти за Него и тогава Той ще ти позволи да Го разбереш чрез Преживяване. И когато Го преживееш, ще Го разбереш. И когато Го разбереш, ще узнаеш, че Тайната си остава. Древните казват: „Тайната на Живота не е за разбиране, а за живеене“. Но това е Древен Живот, недостъпен за знанието. Само Древните умеят да живеят, защото са погълнати в Него. Да живееш в Него, то е Велико Уединение. А това Уединение е прекратяване на себе си и на световете.
    Меравот - Древният - събужда в нас Есенциалната Енергия, а това ни дарява Древен Устрем. Меравот познава Светлината на Слънцето и Светлината на Мрака, защото в Него е Великото Действие. Той се движи странно: има Път, но не пътува; сияе, но не блести; извършва, но не доказва; превъзхожда, но не говори; а Простотата Му е Всемъдра.
    Меравот тече, но не е вода. Меравот лети, но не е птица. Понеже е по-бърз от всяка птица, птиците се завръщат в Него. Меравот е Любов, но заради другите. Той е Скрит, но не се крие, дори действа явно. Той е Особеният в Особеното. Той е Мистичният в Мистичното. Когато се грее на Слънцето, Слънцето се радва за това, че е удостоено. Той е Майстор на Отсъстващото Присъствие.
    Азахот Маяра - Върховното Виждане - се вглежда само в Незримото, в Дълбоко Скритото, защото зримото е само последствие. Върховното Виждане произхожда от Пречистото Сливане с Единствения Виждащ. Да гледаш чрез себе си, е всякога недовиждане. Да гледаш чрез Него, значи да узнаеш Виждащия и Виждането. Който е узнал Виждащия и Виждането, той е получил като Дар Древния си Път.
    Азахот Маяра - Единствения Виждащ - когато сме в Него, ние винаги търсим Дълбоко Скритото в събитията. Това, Дълбоко Скритото, се изпраща за нашия Дух, за нашето Истинно Развитие. Върховното Виждане е нещо, което постоянно ни обогатява, но ние трябва да го търсим с Чистия си Устрем. Иначе винаги ще гледаме другото, второстепенното. А то винаги ще ни ограбва и отклонява. Азахот Маяра казва: „Каквото виждаме, това градим в себе си“. Когато Върховното Виждане влезе в нас, потекъл е Древният Поток, Древният Път.
    Азахот Маяра вижда само едно Послание и това е: „Аз съм Този, Който съм и Който ви чака. Аз съм Този, Който живее за Дълбините ви. Аз съм Този, Който ви призовава, за да не се отделите от себе си“. Когато се слеем с Върховното Виждане, ние съживяваме в себе си Ваятеля, Оживителя, Осиятеля, Обожествителя. Това, което виждаме чрез Азахот Маяра, това ни обожествява. А щом го виждаме, Той ни е дал нещо от Себе Си.
    Колкото повече влизаме във Върховното Виждане, толкова повече влизаме в Тайната на Пустинята, в Тайната на Нищото. А що е Пустинята? Мястото, в което говориш пряко със себе си без скрити мисли, Чисто и Съкровено. И така сам ставаш Виждащ. Върховното Виждане е Древното наше Чисто Виждане. То е Свещена наука. Търсачът на Виждането е предопределен от Древната си Любов към Истината.
    Зарама - Истината - е търсене на Дълбинното, Ясното, Чистото. Тук, в Мястото на Истината, ние се срещаме с Древния и със себе си. Тук Дух и Дух се срещат. Древният позволява на Истината да звучи в Чистия Дух. Така Той води Чистия Дух към Себе Си и прелива все повече Истина в него. Ти виждаш Истината, когато си застанал под особен ъгъл, когато си в гледната точка на Древния. А това означава, че Той те е приел в Своята Истина.
    Зарама - Истината - царува при всички условия: и в процъфтяващия хаос, и сред най-големите бедствия, и по време на кладите, защото самата Истина е Огънят на кладите. И чрез този Огън Истината взема Възлюбените при себе си. Истината е Велик Огън, на който не всеки може да устои. Да те изгори Истината, това означава тя да изпепели изцяло твоята човешка природа и накрая да каже: „Ела при мене, Сине мой“.
    Истината е по-скъпа от злато, по- страшна от смъртта, по-могъща от всички бедствия. Истината е Строг Древен Свят, който съхранява живота и го поддържа. Бедствието буря е съставено от силни духове, които са слуги на Могъщия Дух на Истината. Истината е, която управлява силните духове. Да живееш в Истината, означава да владееш настоящето. Божият Гняв е създаден от Скритата Истина на Древния. Божият Гняв ни пази, той е Скрит Пазител.
    Истината е Престолът на Всемогъществото. Световете са светове, защото не са в Цялата Истина. Ако бяха в нея, щяха да бъдат във Великата Древна Свобода. Човека на Истината как ще го познаеш? Когато е в бедствие или в трудност, той тихо се усмихва. Това е качество на Духа. По Строгия Път на Истината ние откриваме Духа си, Древната си Воля и Изначалното си Вдъхновение. Всички те са изтъкани от Чист Диамант.
    Хортор - Чистата Кръв в човека - означава Дарителя на Увереност. А що е Увереността в човека? Оръжие, Скрита Сила. Хортор - Кръвта - може да твори Силата в нас и Устоя, но може и да ни понижава. Това зависи от начина на мисленето и от словото, което приемаме в себе си. Чистото Слово се превръща в Чиста Кръв, а Чистата Кръв може да придава и Воля, и Сила на човека.
    Хортор, или Кръвта, е Тайнство. Чистата Кръв е Лекар от друг Свят. Тя носи в себе си Покоя и Убедеността. Тя е Водачът на Силите и Елементите. Тя е Основата на Равновесието. В зависимост от това дали кръвта на човека е Чиста, или нечиста, в него може да се разхождат същества от Благородството до чудовищата, от Силата до слабостта. Кръвта е Същност от Древен Род и ние трябва да я пазим като Сърцето си.
    Хортор е събрана, съсредоточена Сила. Тя може да даде на човека Устрем и Тоталност. Тя може да всели в него Ново мислене и Нова гледна точка, които не са характерни за човека. Тя може да даде на човека Нови нагласи, Нови пътища, Ново Сияние, Нова Смелост. Христос е имал Кръвта на Безсмъртието и Светлината. Той даде няколко капки Кръв и освети Земята и Пътя на Своите Избраници. Тези, които ядат месо, се съюзяват с нечистата кръв, която може да бъде голяма пропаст в живота им и в света.
    Кръвта е свързана с Тайната на Сърцето и Словото. Кръвта е Мистичната Сила на човека. Тя е особен род Знание. Тя е мислеща и динамична. Но на гневния човек кръвта е тъмна бездна, част от празнотата на провалените духове. Да пречистиш Кръвта си, означава да се сдобиеш с Верен Приятел. Според начина си на мислене човек призовава в Кръвта си различни духове. Това, което най-много чисти Кръвта, е Словото.
    Дараватра - Смисълът - е в Древното Пречисто Слово. В това Слово е скрита Неизменността - Скритият Чист Огън. Смисълът сам по себе си е Скрит Огън. Смисълът е Покорител на ума и злото. Този, който не е покорил ума и злото, не може да бъде в Смисъла и не може да бъде в Древното Слово. Самото Древно Слово е Покорител. Що е Смисълът? Придобитата Истина в човека.
    Дараватра - Смисълът - е Мистичният Водител на човека. Но не е лесно да събудиш себе си. За да събудиш себе си, трябва да се победиш и преодолееш. И в това е голямата борба, защото, който е събудил себе си и който се е самопобедил, е получил себе си. По-хубаво е да си придобил Смисъла, отколкото всичките богатства на света. Дараватра е нещо, много повече от доброто. Тези, които са останали в доброто, не познават Смисъла.
    Дараватра казва: „Съществува само това, за което мислиш. Съществува само това, към което вървиш“. Смисълът е в Дълбините. Смисълът е повече в Невидимия Свят, отколкото във видимия. Смисълът сам по себе си те благославя. Дараватра казва: „Най-дълбокият Смисъл е нещо, което не може да се изрече“. Смисълът е Образ на Древната Свещена Сила, защото е осветен от Меравот - Древния.
    Дараватра - Смисълът - е Богоразкриване отвътре. Ние имаме Смисъла, когато Бог ни е дарил нещо от Своята Съкровеност. Когато Древният ни е дал нещо от Себе Си, това ни осмисля и ние ставаме Носители на Смисъла. Човек, който е придобил Дараватра в Истинния Смисъл, е по-дълбок от всички Свещени Писания, защото Древният е с него. А там, където е Древният, Писанията угасват.
    Авазирия - това е Вдъхновението. Ако един беден човек е вдъхновен, той ще извиси бедността. Ако един болен човек е вдъхновен, той ще извиси болестта, ще й даде Крила. Там, където е Авазирия, Духът е Водител. Вдъхновението подава Ръка на всичко, но не всеки е готов за тази Ръка. Ето защо Вдъхновението се крие. Вдъхновението винаги носи Ново Познание.
    Авазирия - Вдъхновението - си има свои Измерения. Има Вдъхновение, което стига до Вечността. Има Вдъхновение, което стига до Безкрая. А има и Вдъхновение, което прониква в Мистерията. Вдъхновението се определя от различните степени на Любов към Истината и Меравот - Древния. Чистото Вдъхновение - това е Мъдростта на Волята. Силното Вдъхновение винаги означава Силен Дух. Истинното Вдъхновение винаги пробива заблужденията на света. Колкото по-чисто е Вдъхновението, толкова е по-проникващо. Колкото по-мъдро е Вдъхновението, толкова повече прониква то в Дълбините на Древността.
    Авазирия - Вдъхновението - е Лекарството, което ни избавя от света. Вдъхновението е Благо. То е Основата на Пътя. То дарява Уверени Очи. То е Решителната Сила отвътре. За да бъдеш вдъхновен, трябва много да си зает с Бога. Само така ще придобиеш Неговия Поглед и част от Неговата Сила.
    Вдъхновението пристига в Покоя, а Покоят е непроницаем за света. Покоят е забранена територия за света, забранена територия за земното мислене. Светът се самокопае, самопогребва. Вдъхновението се самовъздига. Светът е изместил Сърцето си, а Вдъхновението е Завръщане в Древното Чисто Сърце. Да имаш Вдъхновение, то е нещо повече от Храм.
    Варахира - Чистото Изначално Възприятие - е изтъкано от Светлината. То е част от Кръвта на Светлината. Който има това Изначално Възприятие, той отделя света от себе си. Човекът на Варахира има Особени Очи, друга Бдителност. Варахира е Възприемащо Проникновение. Варахира е Безмълвно Проникновение в Същността. Тя вижда във всичко Път и Дълбини, Дух и Безкрайност. Чудно благословен е този, който има Варахира.
    Варахира - Изначалното Възприятие - е Дар за Съкровените Души и Чистите Духове. Този, който няма Варахира, сътворява в себе си света и времето и възприема света като последна реалност. Той е наказан и лишен, защото е избрал пътя на угасналия свят. Който има Варахира, той умее от всяка опасност да изтръгне Увереност и Чиста Светлинна Сила. За човека на Варахира е достъпна Простотата на Истината. Тя го докосва.
    Изначалното Възприятие е Особен род Божествена Манна. То е Особено Умение в голяма опасност да бъдеш явен или таен Господар. Който има Варахира, може да призовава Целостта на Силата и тя да му откликва. Що е Цялата Енергия? Що е Целостта? Стихията на Живота. Само Съкровеният човек може да я задвижва. Цялата Жизнена Сила, това е Могъщият Меч на Живота.
    Варахира вади Живот дори и от смъртта, а не само от трудността. Тя така се промъква и прониква, че те не я виждат. Понеже не я виждат, не я разбират. Варахира в нас е част от Древната Безмълвна Красота. Варахира има Вечен Поглед, защото никога не сътворява света в себе си. Тя никога не се поддава на света. Варахира прилича на Тайнство, подобно на Древен Скъпоценен Камък.
    Хадайра - времето - е само капка от Древния Безмълвен Океан. Времето е могъщо действие на илюзията и затова хората мислят, че то съществува. В Безмълвието няма време. Във Вглъбяването няма време. В Постоянната Мисъл за Древния няма време. Но ако не разбираш това, времето е тук, умът е тук, сътворението е тук. Ако се тревожиш, времето е тук. В Покоя време няма. Ако се мъчиш, времето е тук. Ако блаженстваш, време няма. Ако не си се отдал на Истината, ти си обвързан с времето.
    Хадайра - времето - е грабител, ако му позволиш да проникне в тебе. Времето е затворен илюзорен свят, заключен от силата на илюзията. Човек, който не се владее, е винаги във времето, в сътворението. Който се владее, е Чист. Чистотата е не-тревожене. Чистотата във Висшия Смисъл е Древният Свят. Този Свят е свързан с безвремието. И затова Чист значи Свободен.
    Времето е видимата страна на нещата. Безвремието е Невидимата, Безмълвната страна. Невежеството увеличава времето. Мъдростта увеличава Безвремието. Да си убеден, че живееш във времето, това е да се самоограничаваш в своето неразбиране. Времето е църква, Любовта е Храм. Времето е говорене, Безмълвието е Мъдрост. Може ли времето да стане Мъдро? Може, ако имаш Силен Дух, чрез който да го проникнеш. Но тогава времето ще бъде отстранено. Ще се случи просто Мигът. Този Миг е докоснал времето, но не принадлежи на него.
    Хадайра - времето - е място за развитие; път за тези, които са изгубили себе си; път за тези, които са изгубили Душата и Духа си и са придобили ум. А този ум обича да живее в сътвореността, той обича този свят. Умът не обича Безмълвието. За него това е смърт. За ума Безмълвието е безвремие и бреме. Защо умът не обича Безмълвието? Защото тук той угасва. За тревожния ум Безмълвието е мрачно място, мрачен храм. А това Безмълвие е Пътят към нашия Дух и към нашата Душа.
    Мохрот - Мистичният Мрак - е част от Древната Мистерия, Древната Незнайност. Този Мрак е Мистично Царство, защото това е Прасветлината в скрит вид. Това е Праизобилната Светлина, която не можем да възприемем. Всеки човек има Свещен дълг да накара този Мистичен Мрак да засияе в него. Древните са казвали: „Мракът е обещание за Слънце, защото Мракът е Осветител“. Този Мистичен Мрак е създаден, за да спаси всички. В Древна Атлантида е имало Празник на Мохрот - Мистичния Спасител. Този Мрак дарявал Виждането на Безкрая. И когато той пожелаел да ни освети, ние сме се завръщали в Дълбините си. Но Древните казвали: „Не можем да разкажем за това на неподготвените“.
    Мохрот - Мистичният Мрак - е черен и тъмен отвън и Сияещ отвътре, в Дълбините. Земните виждали в Мрака на Голгота само тъмнината, а това било Мястото, в което Избраните се пресътворявали. И затова Древните казвали: „Мракът е Последният Създател“. Този Мистичен Мрак е по-дълбок от Тайните на света. Който е преживял Мрака на Голгота, е придобил нов пулс - пулса на Покоя, Вечността и Пълнотата. Мракът на Голгота разбулва Бог в нас. И така този Мрак прелива в нас нещо от Прасилата на Древния и нещо от Небесната Кръв на Мистерията. Така ние ставаме сродни с Древния.
    Този, който е преживял Мохрот, не може да го разкаже. Този Мистичен Мрак е прикрит Свещен Замисъл на Древната Милост. Този Мрак е Беззаветен Служител. Той се е скрил в себе си и се открива само на Избраните чрез Дълбинно Преживяване. Мракът на Голгота е Мълчалив Храм. Тук Върховната Мъка се превръща във Върховно Просветление. Но за този Мистичен Мрак е достойна само Истинската Любов. А след това остава само едно - Безпределното Опиянение.
    Мохрот - Мистичният Мрак - е Порталът към Древността. В този Мистичен Мрак, в тази Голгота оживява само Любовта, защото Любовта е по-древна от Прасветлината. Хората все търсят нещо в света, но те не знаят, че всъщност търсят Мохрот. Те търсят Голгота, защото тук е Осветяването. Този Мистичен Мрак е най-светлото Място, но ако е позволено да го видиш. Ако не ти е позволено, ти си оставаш в тъмнината и светлината на своите заблуждения. А Голгота се оттегля, понеже нейният Мрак не е бил разбран. Така Възкресението остава скрито от света.
    Мохрот - Мракът - разрушава смъртта. Мракът отстранява битието. Мракът е Божествен. Смъртта, битието и външната Вселена с всичките си Слънца са мрачни, но Вътрешната Вселена е Лъчиста. Тя е Бездна от Прасветлина. Древният Скрит Жрец казва: „Мракът е Гласът на Живота. Голгота е Тайната на Живота“. Вяра, която не е минала през Мрака, през Голгота, скита в тъмнина. Мракът не слуша твоите думи. Той слуша твоята Тайна, твоето Безмълвие, твоята Преданост.
    Мохрот - Мракът - познава твоя Устой, твоята Любов. Той усеща твоя Дух. Той знае кога Бог е влязъл в Единство с тебе. Ако Бог е влязъл в нас, Той сам сразява Мрака. Така Той сам сразява Своя Замисъл, за да ни се разкрие. И затова Древният Скрит Жрец казва: „О, Древний, чрез Себе Си ме създай, ако искаш да съм Твой“. Словото говори за Красотата на Древния, а Мракът говори за Величието Му.
    Мохрот - Мистичният Мрак - е целият в слух за нашия Път. Мракът гори за Избраните. Още от миналото той е подготвил кладите за тях, за да ги възкреси в себе си и да ги предаде в Ръцете на Древния. Така Мракът изпълнява своя Замисъл. Той завръща съществата в тяхната несътвореност. От Мрака се раждат Бисери, Велики Същества. Без Голгота хората винаги щяха да бъдат на кръстопът. Но Голгота умее да чака. И тя казва: „Ела и слей се с Древния завинаги!“.
    Мохрот - Мракът - е Велик Потаен Служител. Мракът на Голгота е най-висшият Химн на Истинската Любов. Голгота е Замисъл на Съвършената Воля. Голгота е Древният Завет. Голгота ни възкресява завинаги, а светът ни убива. На Голгота оживяваме. Избраните знаят, че на Голгота се осъществява Върховният Копнеж за Сливане с Древния. Тук окултно е скрита Прелестта на Истината. Тук е скрит Върховният Покой. Върховното Изпитание винаги означава Върховен Покой. Древният Скрит Жрец казва: „Мракът е изгубената Мистерия“.
    Мохрот - Мистичният Мрак - носи в себе си Скрит Аромат. Очите на Мохрот са Скрити Тайнствени Очи. Те са Древни Очи - Очи Храмове. А ти си създаден, за да съумееш да ги видиш. Но това е Тайна Наука, Древно Изкуство. Който е видял правилно Мистичния Мрак, се пресътворява и става Храм от Древното Царство. Човекът е човек, когато е Храм. В своя Дълбок Смисъл Мракът е Слънце, а в своя Абсолютен Смисъл Мракът е Зора. Зората, това е Мистерията, която е подготвила пътя на Слънцето и пътя на Изгрева. Зората е повелила на Мрака да засияе.
    Тайната на Мистичния Мрак е в това, че той дарява на човека Древното Виждане. Това е Дълбинното Виждане, което е било отнето на човека от тъмнината, от света. Ето защо в света се явява Голгота - за да възкреси тя Дълбинното Виждане. Що е светът? Тъмнина. Що е тъмнината? Празнота, неосветеност. Що е Мракът? Що е Голгота? Преярка Светлина, непоносима Светлина, Могъщи Преизобилни Лъчи на Меравот - Древния. Ето защо Мракът е Велик Замисъл. Ето защо той е Божествен Мрак, скрит в Изящната Цел на Меравот. Който е преживял Тайната на Голгота, е видял нещо, което го няма в тъмната Вселена.
    Мохрот - това е Тайната на Скритата Голгота. Това е Скритата идея за нашето Тотално Спасение. Мракът на Голгота ни отнема света и празнотата, а в замяна ни дава Вечността и Пътя към Безкрая. Когато Любовта в човека узрее, тя става достойна за Мрака. В Мистичния Мрак оживява само Истинната Любов. Мракът пронизва света, а Любовта пронизва Мрака, защото Любовта е Прастарата Истина на Меравот - Древния. Ако Мохрот не те освети, светът все ще те погубва. Ти все ще се раждаш, за да умираш. Светът е паднал храм и поклонниците на света са стари поклонници на смъртта.
    Мракът на Голгота е най-извисеното Място на света. Мракът на Голгота погребва времето и сътвореността. Тук светът и Вселената умират. Тук двойствеността умира. Светлината и тъмнината умират, доброто и злото умират. Тук раят е съкрушен, а адът е погребан. Тук се въздига Свободата на Древното Царство Божие. Тук Могъществото на Вярата ражда Духа. А умът, който имитира Вярата, е поразен завинаги. Ето защо Древните казват: „Мракът е най-великото Тържество“. Голгота надминава света, защото човекът става Дух. Човекът става Дух и Истина.
    Аар Хаварат - Птицата с Криле от Огън, летяща към Широтата на Неизвестното и Неизреченото - това е Огненият Устрем, Неизреченият Устрем. Съществува Устрем, който достига до Дъното на нещата. Съществува Устрем, който прониква в Сърцевината на Бездната. Този Устрем е по-дълбок от човека. Той отстранява човешката природа. Той лети с Огън и Дух. Този Устрем е неземен, извънземен. Някои питат има ли извънземни същества. Казвам: Този Устрем е извънземен, извън света, извън Вселената. Това, което не може да се опише, е извънземно.
    Аар Хаварат - Устременият Огън - това са Крилата на Силата. Това е Целостта на Великата Отдаденост. Този Устрем е Невидим и Неведом. Като Невидим, той реже тъмнината. Като Неведом, той преодолява Светлината и върви навътре към Огнения си Произход. Този Устрем е подобен на Феникса - Птицата, която е разрушила всичко земно. Древно Предание казва, че когато се случило грехопадението, то увлякло освен хората всички животни и птици. Но една Птица не била увлечена, тя останала на мястото си. Това бил Устремът - Фениксът. Това е Аар Хаварат.
    Аар Хаварат - Огненият Устрем - вижда и в Мрака, и в Светлината. Той е Око с Могъщ Взор. Когато стихиите го нападат, този Устрем ги връхлита. Този Устрем е Царство, той е Всеводител. Той е нашата Истинска Същност отвътре. Той е Тънка Древна Сила, която ако влезе в нас, ние започваме да горим. Така е бил запален отвътре и Фениксът. Кой го е запалил? Едно Същество от Боговете.
    Аар Хаварат е Лъч от Мълнията на Древния. Този Устрем е Специално Изречено Слово. Този Устрем е роден от Мъдрост и Древна Бездънна Воля. Този Устрем може да запали и водата. И тогава водата също започва да гори. Този Устрем е Велика Скрита Реалност. Той може да движи цели светове, защото е Всезапалител. Този Устрем е Син от Безкрая, Син на Незнайната Сила. Той е Скрита Древна Интензивност.
    Аахама - Всецелостта - обхваща видимите, Невидимите и Неведомите Светове. В Аахама никой не губи никого. Но когато съществата са извън Целостта, нещата се променят чрез илюзията. Във Всецелостта ще срещнеш всичко - всичко Тайно и Мистериозно е тук. И Аахама само помага нещата да се срещнат - Тайна с Тайна, Тайна с Мистерия, Мистерия с Мистерия, ученик с Учител. В Аахама нещата се срещат, защото Виждащият е виждал най-много любимия си Образ. И тук има право да го види в Целостта му.
    Аахама - Всецелостта, Скритото в Скритостта - е за Неизменните същества. Неизменността не е просто дума. Тя е Сила на Пробива, защото е Сила на Истината. Тази Сила е Мистична. Тя е Дар за многобройните усилия на Душата. Тази Сила е търсила Скритото в Скритостта и идва ден - Скритото става явно в Мистичната си Цялост. Така Скритото подава Ръка на нещо друго, което също е скрито от света. Световете си отиват, Неизменните връзки остават.
    С Целостта си отиваш при Целостта. Със Скритостта си отиваш при Скритостта. С Любовта си отиваш при Любовта. Причините са винаги дълбоко вътрешни. Това се случва в Чистото Духовно време - в Дълбините на Безмълвието. Скритото в Скритостта винаги е по-дълбоко от самата Скритост, защото зад нея стои Меравот - Древният - и Неговият Замисъл. Ако два камъка се срещнат в Скритостта и в точното Духовно време, те ще си проговорят. Затова Древните казват: „Очите ги събраха, Сърцата ги събраха“, защото камъните са Сърца на Скрити Същества.
    Аахама - Всецелостта - казва: „Можеш ли да обхванеш себе си и своята Скритост? И какво нещо е тази Скритост?“. Това е Неуловимостта. Тя е като Меч от Вятър - Тънка Несътвореност, Потаен Еликсир. Скритостта винаги има Очи от Прасветлина, Очи от Безкрая. Тук Безмълвието е Пазителят, Любовта е Оживителят, а Всецелостта е нашата Древна Същност, което е Състояние на Бездънна Цялост.
    Лавахира - това е Незнайното, Незнайността в нещата. Незнайното в Скритите Слънца е, че те имат Скрита друга Потайна Енергия, която подготвя Тайната Мистична Култура на бъдещето. Тези Скрити Слънца управляват всеки хаос. Те ще се сродят със самите Мистични Души и с Могъщите Вдъхновени Духове. Незнайното в Незнайните Слънца е Третият Лъч на Мистичната Бездна. Тук Незнайността те прави сам по себе си Незнаен. Само Незнайният човек може да срещне в себе си Незнайните Слънца.
    Има Незнайни Същества, които живеят в Незнайните Слънца. Те са три вида Същества. Първо, Незнайни, които живеят на тези Слънца и слизат сред хората. Второ, Незнайни Същества, които изчезват и рядко слизат. Те са по-висша степен от първите. И трето, Незнайни Същества, които са изчезнали и не се завръщат. Те държат да останат в Пълната Незнайност. Те са много Висши и те са само Четири Същества.
    Незнайното, Незнайният Свят е винаги по-богат и дълбок от узнатия свят. Например колко е знаен океанът и неговите Тайни? Около 82% е Незнаен, около 10% е Непознаваем и Недостъпен и само 8% са узнатите Тайни, които не са разгадани напълно. Големи са Тайните на океана. Що е океанът? Или що са океаните? Ето ви още една Тайна. Те са слезли на Земята Слънца. Те са преобразен Свят. Има такива същества в дъното на океана, които биха осветили цялата Земя. Те живеят тайно на дъното на океана и са неуязвими, защото имат в себе си нещо от Оръжието на Свръхсветлината. Но има и други същества, които биха разрушили цялата Земя, ако им беше дадена власт. Тези два вида същества на дъното на океана имат огромна Мощ в себе си. И едните, и другите са Незнайни. Те носят в себе си част от Необятната Сила. Но те са заключени на това дъно чрез Върховен Натиск от Древната Власт и Всемогъщие, за да наблюдават Тайните в себе си.
    Едно от Незнайните Слънца е толкова Ослепително, че за него съществата дълго време трябва да се подготвят. Има и други Същества, които са толкова Могъщи, че дълго време трябва да се преустройват, за да намалят Светлината си най-малко 70 пъти, за да станат достъпни за съществата от Земята. Не всеки човек може да понесе Енергията на едно Висше Същество. При една такава среща всеки неподготвен човек може да бъде разстроен за хиляди години.
    Аам Хорайри - Неведомите Слънца, Скрити в Скритостта; Неоткритите Слънца - това са Слънца на Абсолюта, потънал в Себе Си. Това са Слънца на Древния Свят. В Неговата Бездна живеят Девет Бездни - Специални Лъчи от Абсолюта. Това са Деветимата Аваромони - Безименните. Тези Древни Безмълвия са Същества на Древната Сила и Премъдрост. Те могат да променят към по-висша Мъдрост всяка Напреднала Цивилизация от Чист Духовен Род. Срещу тях никой не може да воюва. Те са Скрита Част от Върховното Ядро на Истината. Тяхното Оръжие е Остротата на Истината. Когато дойде техният час, пред тях ще се прекланят и Боговете, и демоните.
    Аам Хорайри - Скритата Неведома Същност, Лъчистата Същност - тук са скрити Деветте Велики Лъча на Абсолюта. За тях не е дошъл още часът, защото Духовете трябва да постигнат Висок Връх и чак тогава да се явят Аваромоните и да им покажат, че техният Връх е само Подножие в Пътя. Те носят Мъдрост, която тази Вселена в сегашния си вид и съществата в нея не могат да разберат, нито да понесат. Те ще водят съществата от Духовно и Божествено мислене към Абсолютно. Те ще учат съществата да се взират в Абсолюта по няколко милиона години, за да получат от Него друга Скритост, друга Мистична Глъбина.
    Да се взираш в Скритото Слънце, в Аам Хорайри, това винаги означава да се открие друг вид Слънце. Това е Път към Абсолюта, Който никога не се изчерпва, защото Абсолютът е Извор без дъно, без край. И откриеш ли едно Съвършенство, Той е скрит зад него в още по-дълбоко Съвършенство, защото Съвършенството е нещо без край. Деветте Същества Бездни ще разкрият в бъдеще Тайните на Скритата Слънчева Мъдрост, която е Мъдрост от съвсем друг род.
    Деветте Същества Бездни са създадени не от Мистерията на Бога, а от Мистерията на Абсолюта. Те се ръководят от друг вид Истина и Мъдрост. Тези, Деветимата, не търсят Истината като Сила. Те търсят Истината като Мистерия и Древност. Тук се намират по-дълбоките Корени на Истината, а Истината като Сила е само последствие. Тези, Деветимата, никога нищо не искат да постигат, защото всяко постигане ограничава. Те не постигат, за да останат Скрити в своята Бездънност.
    В Архатора - Върховното Нищо - е скрито Съвършенството. Съвършенството е Храм на Нищото. Ако Нищото прониква в нещо, това означава, че там има условия за Съвършенство. Нищото е Прадревно Докосване. То се случва, когато Върховната Неподвижност излезе от Прапокоя Си и се самозадвижи. Така Тя предава нещо от Себе Си и така се случват Миговете на Съвършенството.
    Който е докоснат от Архатора - Върховното Нищо, е призван към Тайно Мистично Развитие, което завършва с Изчезване в Архатора. Който е докоснат от Мистичния Лъч на Архатора, е придобил Потаен Динамичен Устрем и той вече пътува към своя Скрит Център, към Ядрото на Древната Истина. Древната Истина е Мястото, в което световете са опустошени. Във Върховното Нищо няма следа от светове. Тук е Прапокоят, тук е Бащата на Покоя, тук е Дълбинната Всепогълнатост. Тук е Древната Тишина - Тишината на Изначалието. Тази Тишина е Изначална, защото тя е родена без никакъв Звук. Първичният Звук Аум е дошъл много по-късно, след милиарди години.
    Архатора - Върховното Нищо - в най-дълбокия Смисъл е Изчезване в Изчезналостта, Изчезване без завръщане, без завръщане в Божествения Свят. Но има и такива, които се завръщат. Те слизат заради другите или заради един особен род Тайно Усъвършенстване. Върховното Нищо в своя Изначален Смисъл е Върховна Необяснимост. Тук царува Безкрайното Неразбиране. А що е Безкрайното Неразбиране? То е особен род Безпределно Обогатяване в 70-те Степени на Съвършенството.
    Архатора - всеки, който влезе в тази Област, вечно трябва да проучва своята Изчезналост. Но как ще проучиш това Състояние, което няма начало и край? Това означава Вечна Преизпълненост отвътре. А над това е само Мистериозно Скритият Господар на Върховното Нищо. Той е това Древно Прасъщество, Което е излъчило Върховното Нищо и е създало Изчезването, за да не можем да Го познаем и вечно да Го търсим във всичките тези 70 Степени на Съвършенството. Но никой никога още не е стигнал до 4-тата Степен на Съвършенството, т.е. не е могъл да съзре Неговото Съвършенство от 4-та Степен.
    Махаротот Аяра - Върховно Неизреченият - Той е Несподелим. Той се приближава, но всякога остава в Неизреченост. За Него не е създадено възприятие. Не можеш да говориш за това, за което няма възприятие. Тук и самата Истина, и самото Слово не са дали Гласа си. Тук самият Дарахар - Гласът - още в Древността е казал: „Това е Нещо над Мене. Това е Нещо, за Което не може да се говори“.
    Махаротот Аяра - Върховно Неизреченият - поразява дори и Тишината. Всичко е от Него, но Той не е от нещата - видими и невидими, известни и неизвестни. Неизвестното може да се открие, но Махаротот Аяра не. Към Него няма Път, няма Видение, няма Откровение. Той не може да бъде преживян. Той превъзхожда Несъществуванието. Не можеш да Го видиш, не можеш да Го чуеш. Ако милиони години си в Истината, може някога само да бъдеш докоснат и това ще бъде Величествен Дар.
    Махаротот Аяра, или Върховно Неизречения - за Него се казва, че тези, които са докоснати от Него, са изчезнали в Него. Но те не Го познават. Той не е допуснал Познание. За тях Той е замислил нещо, по-дълбоко от Познанието. На тях Той е решил да даде нещо от Съвършенството на Истината и от Неизразимостта на Тишината. Древните казват, че Той е Единственият, Който може да даде нещо на Тишината. И тогава тя се изпълва с нещо, което е нямала. Тя получавала нещо, което е повече от Безкрая. А Той, Махаротот Аяра, си остава нещо повече от всяко Древно Състояние.
    Махаротот Аяра - Аз говоря за Него не за да Го обясня, а заради Необяснението. Той поглъща всички обяснения. Древните казват, че ако Той даде обяснение за Себе Си, Той става още по-непознат и Неведом. Всяко говорене за Него увеличава Непознаваемостта и Неведомостта. Няма Проход към Него. Няма Истинско Знание за Него. Няма Дар, с който да Го привлечеш. Няма Любов, която да води към Него. Той е по-древен от самата Древност. Той е родил Сияещото Начало, но е Независим от него. Древният Прастарец казва: „И все пак някога ще има Път към Него. И това се нарича Айя Морхот - Правдъхновението“. Той е Скрит в Абсолюта. Той Го е зародил. Той е Прапрабащата. Той е Най-Скритият. Той е Махаротот Аяра.
    Двадесет и вторият Старец е един от Двадесет и четиримата Древно Изначални Старци. Той дълбинно е Безименен, но има Символичното Име: Авирохол Тахария. Той е Старец на Слънцата - Изречени и Скрити. Той е Старец на Пустотата - Пустотата като Мъдрата Тишина. Той е Наблюдател на Тънката Неизвестност. Той е засиял в Мрака още от Древността. За Него другите Старци казват: "Мракът не Му е устоял". Той е Двадесет и вторият Изначален Пробив на Древния Мрак.
    Из Древни Отломъци, представено от Елеазар Хараш